Дейв подреди документите и снимките, без да бърза, а след това ги побутна към мен. Изражението му беше строго, без следа от топлина и ентусиазъм.
— Не знам защо си го направила и не искам да знам. Но не е било заради мен, нали? Било е заради теб, Джудит, или Елизабет, или както и да се казваш днес. Защото винаги всичко трябва да се върти около теб, нали? Като старата история в аукционната къща, със Стъбс. Тогава ме използва и оттогава винаги си ме използвала.
— После се реванширах — отговорих тихо.
— Направи го и винаги ще ти бъда благодарен. Но смисълът не е в това. Защо да си го причинявам? Те ще искат да знаят откъде разполагам с информацията, откъде те познавам — аз искам просто да живея спокойно. Винаги съм искал само това.
— Тогава защо ми помагаше през цялото време?
— Предполагам, че изпитвах… съжаление към теб. Дълбоко в себе си си добро момиче. Но винаги съм чувствал, че нещо липсва. Когато те срещнах за първи път в къщата, хората казваха, че си… странна.
— Защото не съм се родила в лукс? Мислех, че точно ти ще го разбереш.
— Нямам това предвид. Както казах, нещо липсва. Хората казваха, че ги гледаш, сякаш не са истински.
Наблюдаване, през цялото време. Имитиране, преценяване какво точно се очаква. Всички го правят, нали? Аз съм просто… по-бърза от повечето.
— Спри, Дейв — изсъсках. — Просто млъкни.
— Окей. Съжалявам. Но аз винаги съм мислил, че си наред. И когато имаше неприятности, исках да ти помогна. Но това — това няма нищо общо с мен. Съжалявам.
Станах, прибрах доказателствата в куфарчето, имитирайки загриженост. После се наведох напред, погледнах честното му, добро лице. В него се четеше съжаление, което можеше да е непоносимо, ако наистина разбирах какво е непоносимо. Но нямаше какво да кажа. Не бях ядосана: Дейв беше абсолютно прав. Не можех да го използвам повече. Той беше безполезен.
Изправих гръб. Мълчанието му ме последва навън.
Може би така трябваше да стане. Ние срещу тях, смели кръстоносци, поели на поход в защита на истината, поваляйки ги — измамници и сноби, мошеници и социални кариеристи. Тези, които вярваха, че красотата винаги е била само бизнес, че маслените бои могат да замажат петната от кръв. Това обаче не е така. Затова щях да се върна в къщата за последен път сама.
Дори не си направих труда да говоря с момичетата на рецепцията, просто се отправих към резбованото стълбище в централната зала, което преди години бях изкачвала с такава гордост.
— Елизабет! — Рекордната продажба се бе отразила на настроението на Рупърт и усмивката не слизаше от лицето му. — Как си? Какво мога да направя за теб?
— Трябва спешно да поговорим. Насаме. Имаш ли нещо против да заключим, за да не ни смущават?
— Разбира се. — Той се спусна покрай мен, заключи вратата, обърна се и установи, че съм седнала на бюрото му, насочила каракала към затлъстялото му сърце. Първоначалната му реакция беше пискливо хихикане, абсурден звук, който извираше дълбоко от туловището му.
— Не се шегувам, Рупърт. Ела и седни. — Побутнах стола с върха на обувката си от „Сен Лоран“. Когато успя да се пъхне между облегалките за ръцете, скочих и го заобиколих, като поставих красивото малко дуло срещу изпъкналата плът над яката му.
— Отвори куфарчето. Извади документите. Прегледай ги. Ако направиш каквото и да било друго, това, което минава за мозъка ти, ще бъде в Уайтхол, преди да са се качили по стълбите. Давай.
Гледайки го как подрежда работата на Ли, се запитах всъщност колко беше фалшива. Перфектен Гоген, просто — не от Гоген.
— Мамка му.
— Мери си приказките, Рупърт. Макар че — да. Шибаният шибаняк е тотално прецакан. Шибанякът си ти.
— Какво искаш? Пари? — Беше схванал положението с удивителна бързина — трябваше да се възхитя на контрола в гласа му, на факта, че не губи време в съмнения.
— Не.
— Тогава какво?
На този въпрос имаше различни отговори. Първи вариант: Тръгвам си с документите, вземам такси направо за Кенсингтън и ги връчвам на „Дейли Мейл“. Au revoir на кариерата на Рупърт.
Втори вариант: Оставям го да изтегли картината — срам и позор — Ражнатович убива Да Силва. О, чакай, Да Силва вече беше мъртъв. Трети вариант: Оставям Хей-З да я окачи в някакъв ужасен паметник на своето его, проектиран от неговия архитект, само аз и Рупърт знаем истината. Голям майтап без край. Доста ме изкушаваше третият вариант.