Опитът на Рупърт да запази хладнокръвие се срина в този момент. Той започна да плаче, силни, грозни ридания.
— Това е картина. Това е просто една шибана картина — изхриптя той.
Четвърти вариант: Размазвам гръбначния мозък на Рупърт по бюрото. Имаше поне гръбначен мозък. Но винаги съм обичала да играя честно. Какво беше предложил Ражнатович? Колективният вариант.
— Нее. Не искам пари. Не искам да те съсипя. Дори не искам да те убия чак толкова много. Това, което искам… — Бавно заобиколих тялото му, което си беше цяла тренировка, и отново седнах на бюрото. Местех дулото на каракала между главата и сърцето му. — Искам да си поиграем. Просто е. Трябва само да ми кажеш името. Ако го направиш, ще си събера документите и никога повече няма да ме видиш. Гоген ще си остане да виси на съответната стена, ще получиш повишение и евентуално рицарско звание, изобщо не ми пука. Ако не можеш, ами — о, боже.
В този момент на Кинг Стрийт под нас се включи аларма на автомобил. Приспособявай своето изкуство към обстоятелствата — беше нещо, което бях научила от Караваджо, така че се възползвах от камуфлажа на шума и леко прострелях Рупърт в лявото стъпало. Куршумът направи малък фойерверк под обувката му от „Едуард Грийн“ и се заби в паркета. Той скочи от стола, опитвайки се да хване ранения си крайник, но беше твърде дебел, за да го достигне.
— Без крясъци. — Увисналите бузи на Рупърт бяха пепеляви и влажни като прясна моцарела, той преглътна и си пое отчаяно дъх, когато болката го преряза, но не извика.
— Седни. Добре. Сега готов ли си? Ще ти помогна малко. — Закопчах подобаващо копринената си блуза на шията, точно както я бях носила като младши експерт, и хванах косата си на опашка.
— Да ти напомня нещо?
Никога преди не бях виждала някой да се олигавя от агония. Лигата потече по брадичката му, смесвайки се с потта по яката му. Всъщност можех да усетя силната миризма на страх.
— Хайде, опитай.
— Хм… хм… — Отчаяните му очи си оставаха неразбираеми.
— Добре, става по-топло.
— Моля те — избълбука той. — Не разбирам. Какво съм направил? Не съм убил никого!
— Искаш ли подсказка?
Той закима трескаво.
— Това ще ти струва нещо. — Наведох се и прокарах пистолета по лицето му, по мократа предница на ризата му. — Коя част от себе си би искал да изтъргуваш за подсказка? Друг пръст на крака? Какво ще кажеш за ухото?
— Моля те, моля те! — Той отново зарида.
— О, хайде, отегчавам се. Стъбс?
— Хм, хм… Джорджина?
— Не. Но нестандартното мислене ми харесва. Джордж Стъбс, Херцогът и херцогинята на Ричмънд наблюдават галопите? Помниш ли тази картина? Би трябвало. — Посочих снимките с ръцете на Ли, които нанасяха грунда за Гоген. — Същият човек я е изработил за вас, когато сте решили да правите бизнес с Камерън Фицпатрик.
— Не знам, кълна се, аз наистина не — о… О! — Мигът на прозрение беше действително красив.
— Джудит? Джудит?
— Бинго, Рупърт. Успя. — Започнах да събирам документите, като държах каракала, насочен с една ръка.
— Джудит. Не разбирам, но съжалявам. Съжалявам, ако…
— Спести ми го. Какво казват: „Никога не се оплаквай, никога не обяснявай"? Макар че бих предпочела друго клише. Какво ще кажеш за „Оттогава е изтекла много вода"?
Рупърт знаеше как беше умрял неговият приятел Камерън Фицпатрик. Убит на брега на реката в Рили Картината, която бяха фалшифицирали, онази, заради която ме уволни, беше изчезнала.
— Да ти кажа ли как умря Камерън, Рупърт? Имам предвид, би ли искал да научиш подробностите?
Бутнах трупа му на кея с един тласък. Той се изви назад и тилът му се разби в каменния насип. Опрях коляно на гърдите му, за да извадя парцала от устата му, след което избутах бедрото му, обръщайки тялото, за да се изтърколи във водата.
— Ти си била — каза той глухо.
— Аз бях. Отново позна. Но всъщност нямам време да си припомняме добрите стари времена в „Бритиш Пикчърс“, Рупърт. След минута ще си тръгна. Можеш да изтеглиш Гоген, ако искаш, или да подпишеш разписката и да го изпратиш в Баку. Предполагам, че ще направиш второто, защото почтеността ти е обратнопропорционална на размера на отвратителния ти задник. Говорейки за това — свали си панталоните.
— Какво?
— Направи го. Сега се изправи. Ръцете на бюрото и се наведи, ако обичаш. Сега плюй. — Подадох пистолета. — Плюй на цевта.
Както веднъж ми беше обяснил Да Силва, мафията разполага с доста богат арсенал за наказване за доносниците. Те рядко живеят дълго, но ако се окажат в затвора с „мъже на честта“, особено унизително наказание за тяхното предателство е содомията. Чудех се дали, наред с русата коса и сините очи, които понякога се появяват в генния фонд на Италианския юг, този примитивен обичай не е останал от викингите, които са изнасилвали пленените мъже след спечелена битка. Когато пистолетът стана хлъзгав, заобиколих отпуснатото тяло на Рупърт и неохотно посегнах към ластика на слиповете му, смъквайки ги с цевта.