— Сега, ако можеш още малко да не вдигаш шум, тази среща ще си остане между нас.
— Добре.
— О, Исусе. Добре, какво?
— Добре, Джудит.
Нямах никакво желание да се запознавам по-интимно с анатомията на Рупърт, но свалих пръста си от спусъка и леко насочих цевта към мястото.
— Може би ще искаш да си захапеш юмрука. Внимавай, когато го вадиш, все още е зареден, извини ме за каламбура.
Хей-хо, влизаме. Стегнах дясната си ръка и я ударих силно с левия си юмрук, точно под лакътя. По-голямата част от каракала изчезна в Рупърт, който успя да запази хладнокръвие.
— Както казах, става леко. Каквото и да правиш, не докосвай спусъка, или закуската ти ще се върне в „Уолели“. Чао, Рупърт.
Взех куфарчето си и закрачих уверено на високите си токчета.
На стълбището видях Анжелика. Тя почти ме подмина, докато слизах в черния си костюм, но нещо я накара да се обърне.
— О, здравей — Елизабет? Елизабет?
Леко й помахах.
Повечето художници не умират артистично. Артемизия — изтощена и трескава от чумата, Караваджо — безпомощен, залитащ пилигрим на празен италиански плаж, Гоген — полудял и гладуващ в своя разрушен рай. Ние предпочитаме да си създаваме представи за живота им от образите в творбите им. Тримата ги свързват насилието, жертвата, кръвта. Караваджо е подписал само една от картините си и го е направил с кръвта на светеца. Убил един мъж в Рим и папата предложил награда за главата му. Завършил дните си в Малта, в седалището на рицарите на свети Йоан, Караваджо предлага таланта си като сделка с правосъдието. Членството в ордена би заменило евентуалната присъда. Твърди се, че Караваджо не е успял да разбере естеството на сделката, че е заменил ешафода с доброволен затвор, но аз предпочитам да мисля, че е изгарял от желание отново да рисува и е решил да рискува, винаги е предпочитал неприятностите пред подчинението. „Отрязването на главата на свети Йоан“ е най-големият олтар в кариерата му, направен за катедралата във Валета, където щял да бъде посветен в рицарство. Той изобразява светеца в мрачния двор на нощния затвор, версия на суровата каменна ограда, откъдето Гоген гледал екзекуцията на Прадо. Тържеството е свършило, дворецът спи, а залата, където Саломе е танцувала, е оставена на винените изпарения и тамяна. Някъде вътре тя мечтае за наградата си. Палачът се навежда над завързаната си жертва, мечът му е на земята до него. Той е изпълнил задачата си, но задачата не е свършена. Мечът се е врязал дълбоко в шията на Йоан, но главата все още не е отрязана, раната е отворена и кръвта блика. Сграбчил Йоан за косата, палачът посяга безчувствено към ножа на колана си, за да отсече последната кост и сухожилие от все още живото тяло. Жертвата нито е жива, нито умира; той е вцепенен в безкрайна, безмилостна агония. Кръвта изтича в алени ручейчета и ако се вгледате, пълзящите струйки изписват името на Караваджо. Би могло да се тълкува като портрет на изкуплението — художникът отново се е покръстил, пречистил се е от греха на убийството в кръвта на умиращия светец. Или може би Караваджо казва, ето, аз съм тук завинаги, жестоко вцепенен на върха на безпощадно милосърдие.
Беше около шест вечерта — времето, когато градът отново кипи. Чаках на перона на „Грийн Парк“ метрото по линията „Пикадили“, поредната жена в черен костюм сред примирените, прежълтели пътници. Правя това, което е в мен. В оръфаното ми кожено куфарче имаше карта с номер, удостоверенията за произхода на един фалшив Гоген, малък, но оригинален Рембранд, чифт диамантени обици от сто карата, паспорт. В трезор във Франция имаше картина и кашон с обезглавен труп. В хотел в Амстердам ме чакаше човекът, който държи текущия рекорд за най-скъпо закупена фалшива картина в света. В южната част на Франция щеше да ме очаква друг мъж. В Ню Йорк — трети. Нисък, колективен стон премина през тълпата зад мен. Може би имаше някой на релсите.
Обработка: Shadow Queens, 2019