Нашият домакин се прекръсти демонстративно и кимна на Да Силва. Тялото се свлече между мрачните пазачи, изпомпвайки ярки пръски кръв на асфалта, сърцето — закъсняло с няколко ужасни секунди след мозъка. Можех да помириша противния, остър, металически дъх на кръвта и барута, останал по ръката на Да Силва, когато той ме насочи към къщата. Изражението му беше сякаш току-що беше изтръскал прашинка от униформените си панталони.
Слабо, невидимо притегляне между нас. Ти си като мен. И двамата го разпознахме за миг, но не разменихме нито една дума.
Погледнах през рамо, видях двете горили да натоварват трупа в широкия багажник на една от колите. Кльощавият мъж се приближи от другата ми страна. Болнавото му лице беше бледо и потно, сякаш се канеше да повърне, но той се опита да се усмихне.
— Моля, signorina — каза той прегракнало, — насам. Обядът е готов.
3
— Не искам обяд.
Всъщност умирах от глад — не бях яла нищо след вчерашното сухо panino, но малката ни екскурзия започваше да ми лази по нервите. Парадоксално, но въпреки това, което току-що бях видяла, всички следи от страха, който изпитвах от Да Силва, се бяха изпарили заедно с миризмата на барута от деветмилиметровия куршум. И не че никога преди не бях виждала мъртво тяло — ако Да Силва наистина знаеше за мен толкова, колкото предполагаше, би трябвало да положи малко повече усилия, за да ме шокира и ужаси. Беше ми омръзнало да ме местят като пакет и каквото и да искаше от мен Да Силва, бях напълно готова да приключа с това и да го пратя по дяволите през оставащата част от живота си.
— Какво искаш, инспекторе? — попитах на английски. — Просто ми обясни какво точно искаш. Защото гостоприемството на твоя приятел наистина не ме интересува, нито малката пантомима, която току-що изигра. Окей? Просто ми кажи директно.
Да Силва сви рамене.
— Чудесно. Предполагах, че си гладна. Но щом не си, можеш да ме последваш.
Нима тази постановка трябваше да ме уплаши?
Другият мъж нервно местеше три куверта, подредени на голяма, богато украсена махагонова маса със стъклен плот, преструвайки се, че не ни обръща внимание. Поех си дъх и сниших гласа си.
— Не ме доведе чак дотук като свидетел. Какво беше това?
Да Силва изглеждаше уморен и развеселен, което предизвика в мен силно желание да разбия красивия му нос.
— Светът не се върти около теб. Това беше послание. Не е твоя работа. Сега ще дойдеш ли? Господин Ражнатович няма да ни чака цял ден.
— Той тук ли е?
— Както ти отбеляза, не те доведох тук, за да видиш как застрелвам някого.
Дългите стаи на вилата бяха декорирани с отвратителни фалшиви антики, макар че стилът не се отнасяше до подовете, които бяха от гол бетон, като мръсния двор. Да Силва ме поведе покрай масата в дневна с огромен телевизор с плосък екран, а след това на горния етаж в нещо, което би могло да бъде спалня, ако имаше нещо повече от три сгъваеми стола, единият от които беше зает от огромното тяло на Деян Ражнатович.
Остро осъзнах три неща — че стаята беше изключително студена, че косата ми беше ужасна и че Ражнатович можеше да си направи огърлица от гръбнака ми само ако протегнеше ръка.
— Мисля, че вече се познавате — каза Да Силва, очевидно имайки се за много остроумен.
Изгледах го безизразно, докато сядах на едни от столовете пред Ражнатович. Последната ми среща със сърбина беше прекалено кратка, за да го нарека свой любовник, но когато видях силните му изваяни черти и масивните му, невероятни рамене, почувствах леко потрепване от спомена за желанието, което бях изпитала. Не че изглеждаше особено щастлив да ме види. От друга страна, мислех си, ако наистина бе недоволен, нямаше да рискува арест съгласно различни европейски споразумения за екстрадиция, за да се срещне лично с мен. Просто щеше да ме убие, както се бе случило с мъжа на двора.
— Мис Тиърлинк — започна той.
— Здравей отново, Деян. Мисля, че ти казах, че можеш да ме наричаш Джудит.
— Добре тогава, Джудит, нека минем направо на въпроса. Ти ме излъга в Белград. Предадох съобщението ти на Иван Казбич с условието, че ти ще върнеш предмета — както твърдеше, че ще направиш. Каза ми, че ще го предадеш в Швейцария. Но господин Казбич вече не е сред нас, а предметът сякаш е потънал вдън земя. Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш къде е?