„Предметът“ беше хитроумна рисунка върху лен, мним Караваджо. Казбич се опитваше да го продаде на Павел Йермолов, но аз се изпречих на пътя му. Изглежда, си ме бива доста в това.
— Може да се каже, че го изхвърлих. Или поне онова, което остана от него. Не струваше нищо, както без съмнение знаеш.
— Така е. Но ти ми създаде немалко проблеми. Всъщност, ако не беше инспекторът… — Ражнатович погледна Да Силва, който беше седнал до мен — можеше да свършиш като господин Казбич. Инспекторът обаче предложи по-добро решение.
— Какво искаш? — Наистина се бях уморила да задавам този въпрос.
— Когато… предметът изчезна, разговарях с господин Да Силва. Той знаеше някои неща за теб, за които дори и не подозирах, но колективно — мисля, че това е думата, да, колективно решихме, че можеш да ни помогнеш да изпълним задълженията си един към друг.
— А ако откажа, ще ме убиеш. Нищо ново.
Всъщност не исках да умирам. Не горях от желание да откупя порочния си живот, като прекарам останалата част от него, помагайки на престъпници, но наистина не исках да умирам. Но тъй като все още бях жива, знаех, че няма да го направят. Поне засега. Просто се опитваха да ме сплашат. А аз не реагирам добре на това.
— Естествено — каза Деян, — но не веднага. Първо ще убием майка ти. Покажи й снимките.
Да Силва извади телефона си. Потърси нещо в него и ми го подаде. Снимка на майка ми — как влиза в кръчмата до старото ни жилище. Вероятно трябваше да им благодаря, че не са я снимали на излизане. На друга снимка буташе количка в супермаркета. Носеше якето, което й изпратих от Италия за последния й рожден ден — тъмносиньо, промазано, на моряшко райе, от Макс Мара, което знаех, че ще й се стори скучно, но се надявах да й придаде по-елегантен вид. Изненадах се, че го носи. Последната снимка беше направена през прозореца на кафене, където майка ми, изглежда, се наслаждаваше на капучино с приятелката си Манди. Така и не успях да приема напълно факта, че капучиното е стигнало до Ливърпул. Моряшкото яке бе заменено от дебел жакет от изкуствена кожа, подходящ за по-студените месеци, но в случай че изпитвах съмнения относно времето, човекът на Деян бе поставил на преден план брой на вестник Сън с вчерашна дата. Внимателно се протегнах и докоснах екрана, после погледнах сериозните тъмни очи на Ражнатович. Напоследък се бях взирала в доста дула на пистолети, но тези очи бяха много по-страшни. Бях си обещала да не показвам страх, но осъзнах, че не го и изпитвах. Деян всъщност нямаше думата. Освен живота ми, всичко друго, което бих могла да загубя, отдавна го нямаше.
— Е, знам, че можеш да се добереш до нея. Трябва ли да съм впечатлена, че си изпратил горила в Англия? Както казах, нищо ново. Наистина не ми пука дали ще убиете майка ми.
Да Силва изсумтя изненадано. Италианците имат свещено отношение към la mamma. Дори Ражнатович изглеждаше шокиран за момент.
— Две неща ми правят впечатление, предполагам, че мъжът с пистолета на плажа преди няколко дни беше от твоите хора, нали така? Защото ти си искаше парите от „предмета“, който нашият приятел — инспекторът, не можа да намери. Затова Да Силва ме скри от теб, докато се договорите.
Ражнатович кимна бавно. Обърнах се към Да Силва.
— А онзи тип в двора? Той би трябвало да е организирал удара срещу теб на плажа? Затова ти го очисти, за да докажете на всички в бандата, че отново сте най-добри приятели? „Послание“ ли го нарече? Знак за доверие във възобновената ви колективна сделка?
И двамата се взираха в мен. Деян понечи да каже нещо, но аз махнах пренебрежително с ръка.
— Не разбирам защо изпитвате необходимост от такива глупости. Всички тези врели-некипели, свързани с omertà, са толкова остарели. Нямате ли какво друго да правите? Освен да си играете на Биг Брадър с майка ми? Както и да е. Смятам, че искате заместител на вашия „предмет“, нали? И смятате, че мога да ви помогна?
— Но detto che е brava — измърмори Да Силва. — Казах ти, че е добра.
— Точно така — каза Ражнатович. Тонът му не беше толкова студен.
— Както вече заявих, не давам пет пари за майка си, но отговорът ми все пак е да. Ще направя каквото мога. Но ви моля да подходим делово, без излишни демонстрации.
Надявах се, че ще се хванат на дързостта ми. Ако можех да ги убедя, че не ги приемам насериозно, щях да спечеля време. И тогава може би имах шанс да си тръгна на два крака. Изпълнението на тази роля също така ми помагаше да преодолея мощното желание да повърна. Знаех точно какво могат да ми направят и двамата. Така че с облекчение видях Деян да се усмихва.