— Какво ти казах, когато гостува в дома ми в Белград, Джудит?
— Че съм много смела. А също и глупава.
— Точно така. Но съм съгласен с теб. Нека престанем с така наречените от теб глупости.
— И така, ще ми кажете ли за какво точно става въпрос?
— В Белград предложи да ми продадеш някакво произведение на изкуството. Предполагам, че не е било истинско, че ти си… го изфабрикувала, прав ли съм?
— Просто отчаяно исках да се запозная с теб.
— Мислиш ли, че можеш да направиш още едно?
„Произведението на изкуството“, което бях показала на Деян, бяха само няколко снимки, компилация от венецианска икона и няколко крещящи съвременни творби. То изобщо не беше истинско — просто служеше за уловка. Поколебах се.
— Имам познания за картините. Големи познания. Но не мога да рисувам.
— Разполагаме с хора, които ще се погрижат за изпълнението.
— Предполагам.
— Ако обичаш, не бъди дръзка. Вече изгуби достатъчно от времето ми. Твоята работа ще бъде да измислиш творбата — художника, доказването на произхода. Всичко трябва изглежда безупречно. Безупречно и ценно. Разбираш ли?
— Дааа.
— Е, мислиш ли, че можеш да го направиш?
— Защо аз? Със сигурност имате цял екип от корумпирани търговци, на които плащате?
Настъпи пауза. След това Да Силва тихо каза:
— Всъщност вече не.
Казбич, Монкада, Фицпатрик. Всички — покойници. Не се нуждаех от допълнителни разяснения. Всъщност всички останали кандидати за поста бяха мъртви.
— Затова, когато между нас с господин Ражнатович се получи лекото… недоразумение, се сетих за теб. Притежаваш законна галерия. Доказала си, че можеш да различаваш фалшификати, бива те в проучването. Дълго съм те наблюдавал. Без… приемлив търговец е налице празнина, която трябва бързо да се запълни.
Обърнах се отново към Ражнатович.
— Ще ми е необходимо немалко време. Трябва да направя проучвания, да говоря с хората, които ще осъществят проекта. Но ако ми осигурите нужните средства, мога да се справя.
Погледнах отново тези лениви, спокойни очи. За пръв път, откакто Казбич се обърна към мен и ме помоли да видя колекцията на Йермолов, почувствах, че ликувам. След като мислех, че никога повече няма да видя произведения на изкуството, с изключение на илюстрациите в библиотеката на затвора, сега ме молеха самата аз да фалшифицирам важна и ценна картина. Макар че не можах да разбера веднага защо това толкова ме развълнува. Що се отнася до изкуството, винаги съм държала на почтеността. Нима всичко бе започнало, защото, когато работех като младши експерт в аукционната къща в Лондон, тръгнах на справедлив кръстоносен поход, за да изоблича един фалшификат? Но времето, което прекарах, опитвайки се да бъда Елизабет Тиърлинк, насади у мен презрение към нейния свят, към позирането, снобизма, продажността. Може би обичах картините, но нямах причина да обичам хората, които ги продаваха. И тогава — о, и тогава… можех дори да се изсмея на глас.
— Остана още едно нещо за изясняване — продължих, след като потиснах вътрешното си ликуване. — Ти — кимнах към Да Силва, — или поне ти и твоето „семейство“ — все още ли го наричате така, дължите немалка сума на Деян. Колко точно трябва да донесе тази картина?
— Сто — заяви Ражнатович. Нямаше нужда да добавя милиона.
— Значи човекът, който наистина трябва да се тревожи, не съм аз?
— Би могло да се каже.
— Окей. Ако ми предоставите средствата, определено мога да го направя. Но не и като частна продажба. Това е моето условие. Публичен търг. И всичко, което надхвърли дълга на Да Силва, делим петдесет на петдесет.
— Много си самоуверена.
— Така е. И без повече глупости. Сега сме партньори. Колектив, ако предпочитате. Свършихме ли?
Деян помълча.
— Много добре. Съгласен ли си, инспекторе?
Да Силва кимна.
— И ако се проваля, можеш да ни очистиш и двамата заедно, нали, Ромеро?
— Умно предложение. Съжалявам, че не мога да ви правя компания за обяд, но се налага да се върна Белград. След като си съгласна, инспекторът ще те запознае с твоя помощник. Ще ти предоставим всичко, от което имаш нужда.
— Сетих се за още нещо, касаещо апартамента ми във Венеция. Трябва да се изчисти. Сигурна съм, че Да Силва може да се погрижи за това, но държа да бъде сторено.
— Инспекторе?
Да Силва сви рамене.
— Няма проблем.
Деян се изправи. Главата му стигна почти до тавана.
— Почакайте. Какъв е вашият бюджет?
— Бюджет? Колкото искаш, разбира се. Най-важен за мен е крайният продукт.