— Ще взема болнични. Бях прострелян в крака миналата седмица. Ранен, докато изпълнявах служебния си дълг.
— Сериозно? Можеш да се измъкнеш с такава глупост?
Той ме погледна със съжаление.
— Наистина не разбираш нищо, нали?
— А жена ти?
— Тя разбира. Нещо повече, тя не задава непрекъснато въпроси, за разлика от някои хора. Ще те оставя да се настаниш. Но ще взема това.
Той вдигна един кафяв плик. Паспортите ми — оригиналния на името на Джудит Лорън Рашли и двата фалшиви, които бях купила през интервал от една година, от експерта по фалшиви документи в Амстердам. Елизабет Тиърлинк и Катрин Оливия Гейбъл. Имената на сестра ми — майка ни обожаваше класическите холивудски филми.
— Няма нужда да го правиш. Къде си мислиш, че ще отида?
— Защо си въобразяваш, че ще ти повярвам?
— Доверието е това, което приемаш, когато нямаш по-добра алтернатива.
— L'ultima spiaggia?[5]
— Ние казваме крайна мярка.
— Ще ги взема. Ако искаш нещо, храна — можеш да си поръчаш.
— Имаш ли цигари?
Той ми подаде полупразната си кутия.
— Благодаря. Умирам си за баня.
Да Силва ме изгледа странно и затвори вратата.
Заключих след него, пуснах крановете в мраморната вана и излях всички шишенца с пяна и шампоан в горещата вода. Докато чаках да се напълни, започнах да проверявам компютъра си. Банковите ми сметки в Панама и в Швейцария бяха в ред, все още бях сравнително богата и освен разочароващо малко на брой запитвания от озадачени клиенти за внезапното затваряне на Джентилески, имах четири съобщения. Стив, Карлота и Дейв, тримата души, които се доближаваха най-много до понятието за приятели. Още едно съобщение от Павел Йермолов. Отворих първо това от Йермолов.
„Джудит. Моля те, свържи се с мен. Само да ме уведомиш, че всичко е наред. Тук нещата се развиват по план.“
Йермолов беше позакъснял с това съобщение. Добре не бе точната дума. Когато ме увери, че ще има грижата за Казбич, изобщо не ми беше хрумнало, че може да ми се наложи да заема неговото място. Загрижеността му бе донякъде трогателна. Бяхме прекарали няколко дни с приличен секс и великолепни картини от световна класа, но не си въобразявах, че това означава нещо, въпреки че признавам, че имам ниски стандарти в това отношение. Общо взето, колкото по-малко знам за любовниците си, толкова по-добре.
Съобщението от Карлота беше обичайно кратко: два бебешки емотикона и вдигнат палец. Усмихнах се. След като улови своя възрастен, но изключително богат съпруг, следващият проект на Карлота беше да забременее, в идеалния случай — с близнаци. Карлота беше впечатляващ пример как да получиш това, което искаш, в нейния случай — да осребриш чека след сватбата. Радвах се за нея.
Съобщението от Дейв също беше кратко.
„Надявам се, че всичко е наред. Имам страхотни новини за книгата! Нямам търпение да ти разкажа — пиши един ред. С любов, Д. ххх.“
Чувствах се виновна пред него. Дейв работеше като носач в аукционната къща в Лондон, когато бях младши експерт в „Бритиш Пикчърс“, но опитът му от армията се оказа доста полезен. Това и способността му да не се намесва, точно както и съпругата на Да Силва. Той ми беше помогнал по много начини, за които не знаеше и със сигурност не би искал да знае. Когато го видях за последен път, сподели, че е написал книга за изкуството като терапия при травми при военните. Бях прочела по-голямата част от нея, но арестуването и отвличането не ми позволиха да довърша последните глави. Неговият стеснителен ентусиазъм и неподправената му, страстна любов към картините заслужаваха повече. С болка си спомних разговорите ни, докато пушехме тайно в двора на аукционната къща, където внасяха картините. Съмнявах се, че би одобрил това, в което се бях забъркала.
Стив, или по-скоро последната секретарка на Стив, ме информираше, че неговата яхта Мандарин ще бъде в Карибите за Нова година и ме питаше дали бих искала да се присъединя. Със съжаление отговорих отрицателно.
Не се учудих, че не получих съобщение от майка ми. Все пак утре беше Бъдни вечер. Вероятно щеше да се обади.
Горещата вана и две порции талиатели със скариди и водка, последвани от плодова салата и тирамису, трябваше да ме успокоят, но бях прекалено превъзбудена, за да заспя. Увита в халат, разресах заплетената си, блажено чиста коса и излязох на балкона да пуша. На терасата имаше дори джакузи. Под мен старият център на града се простираше към морето, блестящите илюминации по крайбрежната алея се полюшваха като пипала на медуза. Сидерно. Умирах от нетърпение да започна работата си за Ражнатович, но първо трябваше да науча доста неща. Като това с какво се занимава госпожа Да Силва. Взех от бюрото бележника, осигурен от хотела, и един молив, отворих Фейсбук и започнах да се ровя.