— В Калабрия има десет големи… групировки, опериращи в северната част на Италия. Връзките с римските… групировки са от решаващо значение. И ти си едно от новите момчета, нали, Ромеро? С династичния си брак и връзките си. Вие сте навсякъде, с вашите университетски дипломи, хубавите ви костюми и предпочитанието ви към суши. Адвокатски кантори, планови служби, държавна служба? Дори в Сената, ако пресата е права даже и наполовина. Всичко е законно. Само дето сте адски корумпирани.
Взех още една цигара, без да го попитам, като не спирах да го наблюдавам. Той ме гледаше безстрастно, с очи като на гущер.
— Продължавай.
— Така че ти, Фицпатрик и Монкада заедно сте участвали в тази работа с оръжията. Казбич ви е бил съветник, Ражнатович — доставчик. Така ме откри Казбич, заради Караваджо. Затова знаеше какво има в апартамента ми.
— Алвин Спенсър. Човекът, когото призна, че си убила? — Гласът му беше безизразен.
— Тогава не ме арестува и едва ли и сега ще го направиш. Мисля… — Наклоних глава на една страна. — Мисля, че щеше да ме убиеш в онзи ден.
— Съжалявам само, че ми попречиха.
— Но ето ни тук. Така, да се върнем в Париж — продължих аз.
— Кога беше това, преди четири години? Полицай на име Рено Клере ме откри. Той вярваше, че работите заедно. Бях готова да напусна града, а ти ме чакаше на летището. Предполагам, че от време на време трябва да залавяш по някой престъпник, за да поддържаш прикритието си? Но ти ме изпусна. Ако не беше онзи есемес…
Есемесът, който бях изпратила от телефона на Клере. Името Джентилески говори ли ти нещо? Шест думи, които оттогава ме преследваха.
— Какво се случи с Клере? — Въпросът показа, че се беше отказал от всякакви опити за отричане, че скелетът на историята, сглобяването на която ми бе отнело по-голямата част от нощта, беше верен.
— С твоя колега? Не би искал да знаеш. Наистина.
Някои спомени имат синестетично[7] качество, припомняното на едно чувство предизвиква спомените за друго. Потъването на ножа дълбоко в сънната артерия на Рено извика представата за спиралата от кръв с цвят на вино, стичаща се в канала, неизменното и сладникаво зловоние през онази нощ в Париж. Бях опаковала главата му в прозрачно домакинско фолио, в найлоновата торбичка, после в евтин спортен сак и го изхвърлих в Сена. Доколкото ми беше известно, не я бяха открили.
Изгасих фаса си в цветния бордюр.
— Е?
— Ще си взема душ. И после ти предлагам да спреш да се бъркаш и да се захванеш с работата, заради която си тук.
— Не. Искам да знам. Казах, че ще свърша работата. Не че имам кой знае какъв избор, нали? Но искам да знам това за какво ще заплати.
— Защо те интересува?
— Сега съм художник. Нуждая се от вдъхновение. А ти се нуждаеш от мен, така че ще ми кажеш. Ражнатович няма да чака вечно парите си.
— Не си незаменима, независимо от изпълнението ти в Албания.
— Не. Но Фицпатрик го няма, Монкада го няма, Казбич го няма. Те са създавали фалшификатите. Те са ги реализирали. Вече го призна. Знаеш, че не мога да избягам, докато съм обвързана с вас. Няма да намериш човек, който да разбира от шибаните картини и да има толкова основателни причини да държи устата си затворена, преди Ражнатович да изгуби търпение.
5
След час бяхме в колата на Да Силва, същата черна кола, която ме беше докарала от Венеция, и пътувахме към „Капо Рицуто“. Имаше повече жени, отколкото вчера, които се възползваха да поработят на семейния празник. Да Силва караше мълчаливо. Беше се преоблякъл в джинси и тъмносин пуловер върху бяла риза, стилните дрехи и късата му коса му придаваха по-младежки вид, отколкото униформата. Трябваше да призная, че бе в доста добра форма. Аз също бях избрала тъмносиня велурена рокля от „Клои“, набрана в талията, под дискретно три четвърти сако от туид, с ниски ботуши „Ферагамо“. Хората на Да Силва бяха забравили парфюма ми, без който сякаш не бях напълно облечена, лекият грим ми помогна да се почувствам почти като старото ми аз. Поне повече като старото ми аз, отколкото от дълго време насам. Беше абсурдно облекло за посещение в полицейското управление, но удоволствието отново да разполагам с дрехите си ме накара да се издокарам. Поне това беше версията, към която се придържах…
7
Синестезия означава смесено възприятие. Състояние, при което възприятията се свързват едни с други, като едно сетивно възприятие предизвиква в съзнанието друга представа, от сетиво, което не е било стимулирано. — Б. пр.