— Стигнахме до пристанището — каза най-сетне Да Силва, докато спирахме на прясно асфалтирана алея.
— Оттук тръгват лодките, за да приберат хората. Лагерът е на около километър нагоре по брега.
Той размаха документите си на охраната на бариерата и намерихме място на претъпкания паркинг.
— Защо е толкова претъпкано? — попитах аз.
— Заради Коледа. Подготвят лодките за търсене — очакват много бежанци тази вечер.
Докато говореше, вървяхме по кея, където бяха закотвени три големи моторни лодки с емблемата на Guardia. Група униформени товареха оранжеви спасителни жилетки и каси с бутилки вода, радиостанции пращяха, една бала с одеяла беше хвърлена в очакващи я ръце.
— Трафикантите вземат допълнително пари на Коледа. Шансът бежанците да бъдат приети благосклонно е по-голям — обясни делово Да Силва. Наведе се да помогне на млада жена, която се мъчеше с тежка червена чанта с комплект за първа помощ. Тя погледна любопитно към мен, докато му благодареше, а той й пожела Весела Коледа. Удивих се на увереността, с която общуваше с колегите си, на хладнокръвната му маска. Никой ли от тях нямаше представа? Или просто избягваха да задават въпроси? По-късно те щяха да се отправят, пренебрегвайки собствените си семейства на празника, да спасяват чужди. Как можеха да не знаят какво се случва под носа им? Спомних си нещо, което бях прочела снощи — спасена по чудо жертва на неудачен мафиотски удар отказваше да свидетелства. Вярно е, че ми надупчиха гърба с шейсет и три куршума — казал мъжът, — но съм сигурен, че е било по грешка. — Може би е по-лесно да мълчиш за нещо, чието съществуване не е признато гласно.
Стигнахме до края на кея, където звукът на вълните накъсваше разговора ни.
— Каза, че искаш да знаеш — промърмори Да Силва. — Ето. Снаряжението се товари на лодките. Когато се свържат с подходящия агент, ние го обменяме срещу бежанците.
— Имаш предвид оръжията?
— А какво друго?
— А след това?
— Либия, Сирия, Ирак — дори още по-далече. Където клиентът иска да ги откара, това не е наша работа.
Трябваше да се възхитя колко просто беше всичко. И колко дръзко. Хуманитарно спасяване като прикритие за превозване на АК47.
— Какво се случва с хората?
— Повечето от тях се оказват там, като начало. — Той посочи носа отвъд залива отляво. Закривайки очите си от слънцето, можех да различа навита дебела бодлива тел, блокираща достъпа до скалите, и нещо подобно на лагер, редици от малки дървени постройки. Група мъже играеха футбол между ниските сгради. Един от тях носеше фланелка на червени и сини райета с надпис „МЕСИ“ на гърба.
— Но как? — Умът ми все още не можеше да го побере.
— Касите се разтоварват в малките гумени лодки. Хората, които ги свалят, не знаят нищо повече от това. Или знаят, че е по-добре да не питат.
— Но как изобщо амунициите стигат дотук?
— Господи! Никога ли не млъкваш?
Обърнах се към него, вятърът издуха косата ми назад.
— Спасих ти живота, а ти — моя. Обеща да ми обясниш.
Посочи брега, сякаш ми показваше гледката.
— Военни камиони.
През десетилетията след разпадането на Съветския съюз Ражнатович беше натрупал своето състояние като търговец на оръжие. Една огромна част от Източна Европа се беше превърнала в битпазар за доставяни от държавата оръжия — по едно време можеше да се купи АК47 за сто долара.
— Границите не са пречка — отбелязах аз.
Сърбия беше идеална за пренасяне на военна контрабанда в Шенгенското пространство на Европа — веднъж влезли, военните транспортни средства можеха да се движат свободно.
— Точно така. След като стоката се изнесе от Сърбия, тя се съхранява в казармите и се прекарва с камиони. Една част — официално, повечето — не. Караме бежанците да я разтоварват по-надолу по брега. Отнема няколко минути на камион. Плащаме им — добави, след като видя изражението ми. — Две евро на час. Точно колкото биха получили и за домати. След това стоката се разделя; една част идва тук, останалата се разпределя по крайбрежието. Схвана ли?
Вратарят в далечината беше спасил гол, хвърляйки се театрално на земята, за да хване топката. Помислих как ръцете му ще се отпуснат уморени в скута след цяла нощ пренасяне на тежките каси и прехвърляне на оръжията, разрушили собствения му живот. Беше гротескно, ако се замисли човек. Но явно хората предпочитаха да не се замислят. Те поглеждаха снимката на мъртвото дете на плажа и плъзгаха надолу мишката към сладките котенца и вдъхновяващите йога пози.