— Впечатляващо — промърморих.
— Да се връщаме ли вече? Адски е студено.
След като се върнахме в хотела, Да Силва изчезна. Каза, че ще прекара Бъдни вечер с някое от семействата, а след това ще посети празничната литургия. Прекарах следобеда в четене, после се разходих. Магазините затваряха, хората бързаха да купят подаръци в последния момент, всички си пожелаваха Весела Коледа. Да се разхождам сама сред жизнерадостните тълпи, беше непоносимо. Поседнах на една пейка с изглед към морето, докато се стъмни, и пуших, докато не ми се замая главата. После позвъних на майка ми, но тя не отговори. Не се и съмнявах, че беше пияна и проспиваше празничния следобед в кръчмата. Оставих съобщение, в което се извинявах, че подаръкът й ще закъснее, обвинявайки италианските пощи, и казах, че планирам „спокойно“ прекарване. Пожелах й всичко най-хубаво и затворих.
Един от полезните уроци от детството ми е, че наркоманите винаги знаят къде ще им провърви. Те ще открият мястото в покрайнините на града с усукани, захвърлени завивки, скрити между каменните плочи, изкривените лъжици в кофите за смет. Когато видях момичето от шосето в костюма на Дядо Коледа да се разхожда по крайбрежната улица, промених плановете си за вечерта. Загасих поредната си цигара и я последвах. Облечена в прилепнали джинси и пурпурно сатенено яке, тя биеше на очи — не само заради цвета на кожата си, все още рядко явление в Италия, но и заради начина, по който се движеше, изправена и грациозна, преминаваше сред малкото останали купувачи, сякаш изпълняваше невидима хореография. Тя плавно продължи покрай яхтеното пристанище и после зави по една от грозните модерни улици, които разделяха centro storico от морето. Следвайки я на около двайсет метра, пресякох широк булевард към полиран мраморен площад с малка барокова църква в единия край, чиято кремава мазилка проблясваше в зимния здрач. След църквата изостанах, защото навлязохме в по-тесни улици; не исках звукът от ботушите ми по гладкия камък да я разтревожи. Тя спря да си провери телефона и аз се отдръпнах в един вход, преследването ме изпълваше с въодушевление.
Древните улици се виеха нагоре, докато излязохме на една перпендикулярна алея над бялата грамада на замъка Сидерно, най-високата точка на стария град, където тя се промъкна под сводеста каменна врата. Чаени свещи в кафяви хартиени торбички с пясък осветяваха голите стени, построени от кралете на Арагон. Чуваше се тиха джазова музика, докато се спусках по тесни извити стъпала към една изба. Изглежда, че момичето имаше среща — то потъна в прегръдките на жена с бръсната глава, със старомодна мъжка риза и тиранти, с гроздове пиърсинги на ухото, които проблясваха през косата на момичето на светлината на свещите. Барът представляваше висока пейка и рафт с бутилки. Поръчах чаша долнопробно червено вино и се огледах за план Б. В малкото помещение имаше може би около двайсет души, смесица от италиански хлапета хипстъри, с гордост избягали от къщи на Бъдни вечер, и няколко групи африканци и араби, вероятно от лагера. Двама мъже — ниско, брадато италианче и висок чернокож мъж с шарена риза, бавно и възторжено танцуваха близо до високоговорителя, впили очи един в друг, докато се полюляваха. Редица от щайги, покрити с неподхождащи си възглавници, наредени до задната стена, представляваха местата за сядане, където се настаних, запалих цигара, чаках и гледах танцьорите.
— Ciao — каза един тип, седнал през две щайги, нелош, с дълги крака, слаб, с високо чело. Усмихнах се и той примъкна седалката си. Стаята се оживи, докато разговаряхме на фона на музиката, почерпи ме с едно питие и преметна ръка през рамото ми. Не я избутах. Когато установихме, че говоря френски, превключихме от неразбираемия му италиански. Казваше се Серафим, по произход беше от Египет, работел като механик, изучавал английски вечер. Каза ми, че мечтае един ден да отиде в Лондон. — Карнаби Стрийт[8] — усмихна се той. Нямах сърце да му кажа, че всичко вече беше „Зара“ и заведения за бързо хранене. Вълна студен въздух от вратата нахлу пред друга група пиячи, четирима италианци. Серафим махна на един от тях, представи го като свой приятел, Рафаеле.
— Сериозно? Серафим и Рафаеле? Сами ли си го измислихте?
— Не. Но ако настояваш, така да бъде.
Рафаеле беше блондин, по-нисък от приятеля си, със здраво, тренирано тяло. Помислих си, че е привлекателен, и когато Серафим отиде до бара, той ме привлече за целувка. Разтворих устни, ръцете ми намериха здравия мускулест торс под тениската му и когато Серафим се върна, обърнах глава, отново се усмихнах и му подадох устата си. Толкова познато, толкова лесно.