— Момичето. Остави момичето! — извика мъжът.
— Можеш ли да плуваш? — изсъсках на Да Силва.
— Теченията — отвърна бавно той. — Не се шегувах за теченията.
— Сграбчи ме — казах му. — Премести ме пред теб. След това използвай тръбата.
— Ами ако те застреля?
— Нали точно това възнамеряваше да направиш и без това?
— Момичето! — Сега пушката беше насочена към нас. Да Силва се хвърли напред, сграбчи ме за рамото, дръпна ме пред себе си, като се завъртя, за да си сменим местата, сякаш танцувахме, и се обърна с гръб към пулсиращите вълни. Сега пушката определено беше насочена към мен. Все пак имаше известна промяна.
— Казах да я пуснеш! — Мъжът с пушката вече се приближаваше по обсипания с боклук чакъл. Защитавайки тялото си с моето, обвил ме с ръка под брадичката, Да Силва направи крачка назад, после втора. Още една — и усетих как хватката му отслабва, после той ме пусна и втори изстрел изгърмя над главата ми, когато паднах върху бетона, опирайки се на дланите си. Плясък и дълъг миг тишина. Обърнах глава. Само преди миг Да Силва ми беше казал, че ако се опитам да избягам, теченията ще ме довършат за минути, но той беше стигнал до тръбата. Можех да видя как сключва ръце и притиска тялото си по дължината й под разбиващите се вълни. Мъжът на плажа започна да тича. Имах може би двайсет секунди, преди да стигне до мен, което не ми даваше възможност за размисъл. Тръбата беше отляво, можех да стигна до нея с няколко замаха. Завъртях се настрани, поех въздух и оставих тялото си да падне във водата.
Да Силва не беше излъгал. Подводното течение беше толкова силно, че можех да го чуя — глухо, настойчиво бълбукане в мъртвото вълнение под тъпия звук от тръбата под налягане. Студът щеше да ми спре дъха, но течението вече го беше направило. Тежкото ми пухено яке се беше омотало над главата ми като напоен саван, аз се мятах и замахвах, ослепяла от солта и фаталните пристъпи на паника, изскочих на повърхността навреме за друг куршум, отчаяно устремена към извитата крива на тръбата. Почти преметнах единия си крак, заровила лице в лигавия каучук, като се поклащах с движението на водата, използвах зъбите си, за да смъкна якето от рамото си и да освободя дясната си ръка. Протягайки я обратно под тръбата за опора, оставих лявата си ръка свободна точно когато една вълна ме удари в лицето и смрадливата вода отнесе шибаното яке от мен. Бях по-дребна от Да Силва, а тръбата беше твърде широка, за да се скрия под нея и все пак да мога да дишам; трябваше постоянно да се движа, наполовина отгоре, като изтеглях напред тежестта си с ръце. Така поне можех да виждам, макар че когато вдигнах поглед и съзрях мъжа от плажа, възседнал тръбата там, където беше свързана към платформата, да се прицелва, по-скоро си пожелах да не можех. Той отново стреля, но не се целеше в мен. Щом се прицелваше по-надолу, Да Силва трябваше да е някъде там. Мъжът внимателно се придвижи напред, яхнал в стил команчи дебелата тръба. На поклащащия се кораб не се забелязваха никакви признаци за живот. Дали тримата щяхме да се бием на палубата, ако успеехме да стигнем до нея? Нямах нищо, с което да се защитавам, с изключение на шнолата за коса в задния джоб на джинсите, които бях намъкнала снощи във Венеция, когато бях убедена, че Да Силва ме арестува за убийство. Когато животът все още беше спокоен. Ако имах време, бих могла да изпитам съжаление.
Шнолата бе дълга около десет сантиметра, извита, за да крепи косата във формата на кок. Размърдах ледените си пръсти и я измъкнах. Мисли, Джудит. Шнолата не беше никакво оръжие дори ако стрелецът ми позволеше да се приближа достатъчно, за да я използвам. От своя страна, той беше проявил известно рицарство, но се съмнявах, че ще изпита дълбоки угризения, ако се превърнех в косвена жертва… Пъхнах я между зъбите си и отчаяно се устремих напред, още няколко метра по-нататък, после се плъзнах встрани към морето, стиснала тръбата с краката си, протегнах шнолата и изпълних дробовете си с въздух. Стиснала очи заради солта, опипах с лявата си ръка между твърдите ръбове зад бедрото, после забих шнолата в дебелата гума на тръбата. Тя влезе надълбоко. Стискайки я с всички сили, я издърпах обратно.
Когато водата под налягане изригна, тръбата се отметна силно надясно, като опашката на гигантска гърмяща змия. За миг ме подхвърли на повърхността, преди друга вълна да ме повлече надолу. Опитах се да я обхвана с ръце, но беше прекалено дебела и не можех да се заловя; тя отново се отметна и ме отхвърли надалеч. Няколко задъхани загребвания нагоре ме върнаха на повърхността, въпреки че под себе си усещах как упоритото течение ме тегли към бълбукащата тръба. Нямаше и следа от стрелеца. Задъхвайки се, ритах във водата и изкашлях пареща морска вода от гърлото си. Контейнерът беше на още около петдесет метра, но теченията вече ме теглеха в обратна посока с тревожна скорост. Безпомощно се поклащах във водата. Всякакъв опит за плуване беше безполезен; вече изтощена, обременена от дрехите, можех само да се оставя на течението. Отпуснах глава в дълбоката вода и си помислих колко е странно, че вече не усещам студ.