Момчетата ми все още бяха облечени — моята голота между тежестта на телата им, докато тихи, тътрещи се стъпки ми подсказаха, че нашата мълчалива публика се е разотишла и леденият вятър от морето стана хапещ.
Беше около един часа сутринта, когато тръгнах да се връщам към хотела, загръщайки се в палтото си. Роклята ми беше унищожена, тънкият велур беше изцапан и протрит, но ми беше все едно. Църквите пускаха поклонниците от среднощната литургия, разтъпкващи се в елегантните си палта, забързано отвеждащи оклюмали деца към колите си. Елате, вий, всички вярващи. Някъде далеч в черните води лодките търсеха. По-рано бях купила кутия цигари. Увих я в лист от хотелския бележник, написах „Весела Коледа“ и я оставих пред вратата на Да Силва. Смятах да прекарам рождения ден на нашия Господ в сън.
6
Сутринта на втория ден на Коледа. Индустриалната зона беше грозна и безлична. Преминахме покрай безименни складове и товарни докове, пред които пушеха неколцина китайски работници. Две редици от градински бараки, подобни на тези в лагера за бежанците, с простряно пране между тях, през отворена врата се виждаха струпани двуетажни легла. Много от сградите бяха натъпкани с шевни машини, мъже и жени бяха приведени над шевовете на деликатни, скъпи дрехи като тези, които носех, големите дизайнери плащаха мизерни надници, за да получат крайно важния етикет Made in Italy. Един нисък блок имаше огромни охранявани порти с двама пазачи, патрулиращи с кучета вълча порода. Във въздуха се носеше остра миризма на химикали и когато погледнах нагоре, видях два зловещи комина да бълват бял дим. Може би там готвеха.
Спряхме малко по-надолу, пред по-малка сграда от червени тухли, където друг китаец чакаше отвън. Беше на средна възраст, с шкембе, облечен в син комбинезон като другите фабрични работници.
— Това е Ли — обяви Да Силва. — Ли, това е мис Рашли.
— Джудит, моля.
— Ще ви оставя да работите — каза Да Силва. Той се върна в колата, отвори прозореца и запали.
— Не искаш ли да гледаш? — викнах аз.
— Не, благодаря — усмихна се той.
Ли любезно държеше вратата и ме попита с перфектен италиански акцент дали искам нещо за пиене. Отказах и с нетърпение го последвах в работилницата. Пространството беше по-голямо, отколкото изглеждаше, изпълнено с естествена светлина от няколко широки тавански прозореца и с прекрасната миризма на маслени бои и лак. Тръгнахме по един разделен с прегради коридор към тежка врата в тухлената стена. Ли набра секюрити кода и изчака ключалката да щракне.
— Това е складовото помещение. Какво искате да видите?
— Нещо завършено.
Ли спря за миг, после се усмихна и посегна към дръжката на гигантски хладилник. Вътре имаше подвижен стелаж, който той завъртя с малко дистанционно управление. Гледах превъртащите се платна, докато Ли не го спря и извади един Кандински.
Само че това не беше Кандински. С разума си знаех, че не е. И въпреки това, по някакъв невероятен начин, то имаше абсолютно същия ефект върху мен, както и оригиналите, които бях виждала. Ако беше истинска, картината щеше да се отнася към по-ранния период на художника, около 1911 година. Пейзаж с къщи, с поляна на преден план, с река, извиваща се около хълм. Най-простите цветове — зелено, червено, жълто, синьо — детската прецизност на сградите, контрастираща с мазките, които предаваха пестеливо земята и водата. Картина от типа „Моето тригодишно дете може да го нарисува!“, сякаш смисълът е просто несръчно представяне на видяното от художника. Докато не погледнете отново и не видите гланцовата дълбочина на водата в привидно плоските слоеве от боя, танца на сянката, когато невидимото слънце играе по покривите, как цветовете разцъфтяват все повече, така че влагата по гипсовите стени и прахът по тревата край брега замъгляват очите ви, докато почувствате видяното…
Смята се, че около десет процента от произведенията, изложени в големите музеи, са фалшификати. Гледайки работата на Ли, не ми беше трудно да повярвам. Тази картина вероятно не би издържала на сложен технологичен анализ, но ако пък издържеше? В какво е същността на Кандински? Не трябваше да казвам на Ли, че е добър; това би било обида.
— Бих искала да видя още нещо.
Той отново кликна срещу стелажа и избра по-голямо платно — класически холандски натюрморт от седемнайсети век. Дълбок кафено-синкав фон, маса с ленена покривка, сребърен съд с нарове и черно грозде, светлината от три свещи в богато украсен свещник, отразяваща се в сочните обвивки на плодовете. На ръба на подноса е изпълзяла малка, яркозелена гъсеница, толкова реалистична, че изглежда като залепена върху платното. Стандартен трик, вмъкващ миниатюрен, закачлив детайл като ефектна демонстрация на виртуозност.