В такъв случай оставаха по-съвременни произведения, от края на деветнайсети до средата на двайсети век. Импресионистите или абстрактните експресионисти са много по-лесни за фалшифициране, особено последните, тъй като всъщност не е необходимо да можете да рисувате. Ако Ли трябваше да направи картина, която да донесе над сто милиона, това би било най-подходящата сфера. Interchange (Обмен) на Вилем де Кунинг бе донесла триста милиона. Играчи на карти на Сезан — двеста и петдесет, 17А на Полък — двеста, което ги поставяше преди стария Рембранд, чийто двоен портрет „Сулмънс и Копит“ беше продаден за жалките сто и осемдесет милиона. Най-голямото предизвикателство бяха празнините в каталога. Знаех, че Модиляни, чиито произведения също се продаваха добре за повече от сто хиляди, често беше фалшифициран по тази причина — художникът е прекарал голяма част от живота си почти в нищета и често е разменял платната си срещу храна, което прави пословично трудно проследяването на творчеството му. И все пак, може би поради тази причина, Модиляни щеше прекалено да бие на очи, да бъде твърде рисковано.
Тогава се сетих за Гоген. Когато работех в аукционната къща в Лондон, често ме изпращаха в архива на института „Кортоулд" на „Странд“. В колекцията, която винаги намирах време да посетя, имаше един Гоген — „Никога вече“, рисувана в Таити през 1897 година. Първоначално картината ми се струваше грозна — голо тяло с тежки хълбоци върху ярко оцветена покривка на легло, с глава, положена върху отровножълта възглавница. Позата не беше красива, шарените декорации в стаята бяха груби и ярки. И все пак ме привличаше, бързах от „Сейнт Джеймс" покрай „Чаринг Крос“, натоварена с тежки папки, но открадвах по няколко минути да се любувам на картината. В обясненията на галерията се казваше, че това е една тийнейджърка, vahine на твореца, неговата таитянска съпруга; че композицията, заедно с двете бдителни фигури вдясно и злокобната птица, гарван, отляво, е зловеща и смущаваща. Но аз не виждах това. За мен момичето просто изглеждаше намусено и отегчено, недоволно от искането на по-стария си любовник да му позира. Това явно пренебрежение наистина ми харесваше, харесвах и художника, че го показва, че се присмива на себе си. Но също така си спомних, че „Никога вече“ е била нарисувана върху друга композиция, двор на тропическа ферма с буйни палми, с кон и пиле, разкрити при инфрачервените изследвания на музея. Знаех, че животът на Гоген е бил неспокоен, живот на странстващ художник — той е рисувал в Париж, Бретан, Арл, в Копенхаген и в Мартиника, в Таити и на Маркизките острови. Гоген е работил не само върху платно, но и керамика, дърво, стенописи. И това ми даде една идея.
И все пак, когато напуснах работилницата, осъзнах, че моята работа ще бъде много, много по-трудна от тази на Ли. Ли можеше да направи картините, но не можеше да ги продаде. Измислянето на предисторията, удостоверяването на произхода също бяха технически въпрос, а Бог знаеше, че бях фалшифицирала достатъчно версии на собствения си живот. Трудоемка детективска история, която може да се проследи назад във времето. Но Ражнатович ме искаше, защото можех, трябваше да мога да убедя купувача. Ли можеше да направи нещо, което да изглежда точно като Кандински, но това, което го превръщаше в Кандински, бе убеждението на собственика му, че то е Кандински. При всеки сблъсък, включващ желание, човекът, чиято потребност е най-голяма, е по-податлив. Това беше също толкова вярно за търговията, колкото и за секса. Трябваше да предизвикам това съучастие, да накарам купувача ни да вярва, да го накарам да гори от желание, да бъде завладян от стремежа за притежание.
Под прозореца на колата на Да Силва имаше три фаса. Облегнах се на стената и запалих една от моите цигари. Споразумение за конфиденциалност, подпечатано с пари. Сто милиона. Пуснах кръгче дим, наблюдавах го как затрептя и се разсея. Осем колелца. Бях добра актриса, но дали чак толкова добра? Но пък алтернативата не изглеждаше особено привлекателна. Отърсих се, извадих телефона си и написах отговор на Павел Йермолов.