Весела Коледа. Всичко е наред. Обаче може да имам нужда от две услуги. Можеш ли да ми се обадиш?
Поколебах се, после добавих целувка.
След това се обадих на Дейв.
— Джудит! Страхотно е да те чуя, скъпа! Весела Коледа!
— Честита Коледа и на теб! Удобно ли е да говорим?
Той въздъхна.
— Тъщата е тук. Двете с моята госпожа отидоха на разпродажбата на „Джон Люис“.
— Ами… хубаво. Кажи ми за книгата!
Бях я довършила вечерта на Коледа, в леглото с бутилка „Чиро“ и сандвич. Започваше като мемоари, описвайки времето на Дейв в армията, загубата на крака му и утехата, която бе открил, започвайки да учи за изкуството. Втората част описваше работата му с ранените военнослужещи, проучване за изкуството и терапията на посттравматичния стрес, завършвайки със страстна молба да продължи преподаването на история на изкуството в училищата. Разбирах, че много от историите ще трогнат читателите, а Дейв пишеше добре, просто и непретенциозно, неговият ентусиазъм бликаше от страниците.
— Наистина е добра, Дейв. Гордея се с теб.
— И знаеш ли какво стана?
Съпругата на Дейв предложила да публикува книгата онлайн и тя била изтеглена толкова много пъти и получила толкова положителни коментари, че един литературен агент купил правата да я представлява. Вече беше получил аванс от издателя.
— Обадиха се и от Би Би Си, за да коментираме проект за документален филм.
— Не бъди скромен. Те искат да направят филм за теб!
— Да, добре. Както и да е, това е страхотно, нали?
— Дори повече. Наистина се радвам за теб. Жена ти трябва да е много доволна. Браво и на нея, че я е качила онлайн. Ти самият никога не би го направил.
— Благодаря. А ти как си — наред ли е всичко?
Знаех какво има предвид, но бях благодарна, че не зададе повече въпроси.
— Просто чудесно. Има обаче нещо, с което можеш да ми помогнеш — какво знаеш за последните продажби на Гоген?
— Ами… имаше една такава голяма — със странно име? Продаде се за повече от двеста хиляди?
— Nafea Faa Ipoipo. Да, знам за нея. Нещо друго, преди това? — Достоверните онлайн изследвания обхващат само последните десетина години; после е лесно да се пропусне нещо от доброто старо време, преди всичко да се е качвало онлайн. Тук, в Сидерно, за мен Дейв беше най-близкият архив.
— Гаден тип е бил тоя Гоген. Не можел и да рисува свястно. Почакай — нека само да погледна…
Чух бастуна на Дейв да потропва, докато се отдалечаваше от телефона.
— Ето, на. Изрязал съм го от вестника. Значи, имаше две версии на една и съща картина. През 2000-а година. Vase des Fleurs (Lilas)[9] било названието. Нашата аукционна къща я беше включила в пролетния каталог. Но и двете идваха от един и същи търговец, някакъв мошеник в Ню Йорк. Нашата беше оттеглена, а другата къща продаде онова, което приеха, че е оригиналът.
— Две версии? Много ти благодаря. Правя някои проучвания.
— За теб винаги, скъпа. Пази се.
— Ти също.
Почуках по вратата на работилницата и Ли отново се появи.
— Съжалявам, забравих нещо. Пруско синьо. Ще ти трябва много пруско синьо.
Обратно в колата. Да Силва подремваше. Сръгах го в рамото.
— Ей, Ча-ча. Подготви се за малко зимно слънце.
— Какво?
— Може да се наложи да ме заведеш в Танжер.
В хотела оставих мърморещия Да Силва да търси полети, докато аз си събрах багажа в една чанта и закрачих нагоре-надолу по терасата, пушех и нетърпеливо чаках Йермолов да се обади. Стреснах се, когато Да Силва подаде главата си над разделящия ни парапет.
— Защо искаш да отидеш в Мароко все пак?
— Ти не искаш ли?
— Защо бих искал? Perché é pieno di marocchini![10]
— Е, с какви други да е пълно, расистки задник? Както и да е, бързаме. — С пръсти изобразих пистолет и го насочих към него. — Часовникът тиктака. Ражнатович няма да чака вечно. Ако ме заведеш в Танжер, може и да сме готови за продажба след шест месеца.
— Шест месеца? Cazzo.[11]
— Което ми напомни — посочих през парапета на терасата към градините на хотела, долу, където хората с инвалидните колички мрачно се наслаждаваха на разходката си. — Ще ми трябва нова къща. Това място е твърде депресиращо. И съм ти направила списък със задачи. Неща, от които се нуждая. Говориш ли френски?