— Не — отвърна уморено Да Силва. Трябва да кажа, че наистина се наслаждавах на гадния номер срещу мафиота.
— Тогава няма да ми бъдеш полезен там. Можеш да си останеш в хотела.
— Няма начин. И ако мислиш…
Телефонът ми иззвъня, прекъсвайки го по средата на изречението.
— Съжалявам — прошепнах аз, — трябва да отговоря.
Да Силва затръшна вратата на терасата.
— Здравствуйте, Павел, как дела?
— Акцентът ти не се е подобрил, Джудит. Как си? — Зарадвах се да чуя гласа му.
— Добре, в Италия съм. Ти как си? Как е… Елена?
— Добре. Много по-спокойна е, сега е на почивка с момчетата.
— Радвам се. Ти във Франция ли си?
— Да. В спалнята ми.
Настъпи пауза. Спомнях си тази спалня. Имайки предвид това, което бяхме споделяли — нощи на секс, картини и вино, изнудване, убийството на Баленски — се почувствах странно срамежлива.
— Каза, че имаш нужда от услуга. Даже две? Би ли могла да уточниш какво имаш предвид? Макар и да не разбирам защо трябва да ти правя услуга.
— Напротив, разбираш. Между нас имаше нещо много специално, Павел. Плюс това някъде в Сърбия има касета, която показва как чупиш главата на Баленски с пепелник.
— Каза, че ще я унищожиш!
— Просто се шегувам. Може би. Както и да е, втората услуга зависи от първата. Ходил си в къщата на Баленски, нали? Тази в Танжер?
„Човекът от Стан“ притежаваше дом в известния с лошата си слава пристанищен град, където беше организирал известни с лошата си слава купони.
— Няколко пъти, да.
— И разказваше нещо за декора. Полинезийски неща? Знам, че Баленски не разбираше от изкуство, но ти каза, че самата къща е изненадващо стилна?
— Имаше някои красиви неща — защо искаш да знаеш?
— Няма значение. Проверих онлайн, но в Танжер има много вили и няма как да разбера коя е принадлежала на Баленски.
Че Баленски има къща в Танжер, беше общоизвестно, поне за човек, който обичаше да чете ОК! в свободното си време, но подробностите оставаха дискретно неясни.
— Мисля, че е купил къщата от французин. Архитект.
— Спомняш ли си името на архитекта?
— Страхувам се, че не. Но къщата имаше име, чакай малко — той замълча.
— „Апельсины“. Това беше името.
— Портокали?
— Мисля, че е така. Нещо общо с портокалите.
— Дарлинг, где ты? — намеси се женски глас. — Къде си, мили? О, добре.
— Хмм. Окей. Май те търсят. Благодаря. Това беше всичко, което исках да знам.
— А втората услуга?
— Ще те потърся отново. Благодаря ти, Павел. Наистина ти благодаря. Поздрави картините от мен.
Установих, че не бих искала да мисля за дамата, гостуваща на Йермолов, за присъствието й в спалнята му или дали е посетила личната му галерия, затова изключих тази част от мозъка си и започнах да търся в Гугъл къщи в Танжер с портокали в името. Няколко кликвания ме отведоха до Les Orangers, по-рано собственост на някой си Xavier de St Clemente. Измислено име, със сигурност. Френски архитект. Сен Клементе бил известен член на това, което френският Вог старомодно наричаше „малцината щастливци“. Беше умрял от СПИН през осемдесетте години и открих няколко подробни материали от списания, които правеха преглед на кариерата му, със снимки на мароканския му дом — пълното име беше Chateau des Orangers — и на неговия собственик, както и на гостуващите му знаменитости.
Изграждането на къщата, която наистина имаше антична облицовка и скулптури от Френска Полинезия, беше илюстрирано с няколко фотографии. На други Джаки О. злобно присвиваше очи от терасата. Направих кръстосана проверка чрез статия за дендрохронологията, за датирането на дърво, на сайта на галерията „Филип Моулд“ в Лондон и открих това, от което имах нужда. След това потърсих агенти на недвижими имоти в Танжер, докато не намерих обява за къщата, само с името и една снимка, със забележка, че цената е по заявка. Трябваха ми няколко секунди, за да си създам профил в Gmail като kateogable, преди да изпратя имейл с кратко запитване.
— Ромеро! — изкрещях през терасата. — Действаме! Вземи си кофата и лопатата!
— Кога?
— Утре!
— Cazzo.
— Не бъди такъв мърморко. Ще ти хареса. Знаеш ли, че близнаците Крей[12] са ходили на почивка в Танжер? Точно по твоята част.
7
Да Силва настояваше за модерен хотел с климатик и сателитна телевизия, но нямаше начин да отида в Мароко и да отседна в „Бест Уестърн“. Откритието, че трябваше да пътуваме през Неапол и Барселона, не допринесе за подобряването на настроението му. След като неохотно ми връчи стария ми паспорт, той прекара повечето от осемте часа полет да се оплаква, че ще бъдем нападнати и ограбени. Опасенията му станаха още по-отегчителни, когато раздрънканото такси в цвят горчица ни остави в горната част на Казбата, стария град, където едно момче с факла чакаше да ни отведе в избрания от мен riad[13]. „Дар Миранда“ се оказа висока къща с формата на куб, с огромен отвор за светлината, изсипващ шарени мотиви през цветното си стъкло в централния двор, поръсен с розови листенца. По няколко объркани стълбища ни отведоха в тясна бяла стая с две единични легла, с покривки на сини и бели ивици, и с изглед в здрача към океана през дълбоката ниша на прозореца. Отгоре на покрива имаше тераса с ниски, покрити с плочки маси и с няколко елегантно облечени френски двойки, които вечеряха вкусни тажини и салати от моркови с канела. Една костенурка пълзеше тромаво между краката им.