— Виж — посочих менюто. — Поднасят дори вино! Горе главата или Франческа ти липсва? Тя къде мисли, че си, между другото?
— По работа. Както казах, тя не задава въпроси.
— Но не си ли доволен, че си тук?
— Обикновено отиваме на почивка в Сардиния.
— Господи, какъв си провинциалист.
— Ще спреш ли да ми мачкаш топките и просто да вечеряме, окей? Какъвто и отвратителен буламач да поднасят тук. Капнал съм от умора.
Страданието на Да Силва само увеличаваше удоволствието ми. Докато той подозрително побутваше чудесната си порция пилешко с консервирани лимони, аз отпивах тъмночервено вино и гледах към струпаните покриви на Танжер. Дори и сега, след всички дестинации, които бях посетила, част от мен все още не можеше да повярва, че съм на място, което изглеждаше и миришеше толкова… екзотично. Звукът на призива за молитва над града звучеше древно и вълнуващо, дори и слабата миризма на отпадъчните води от тайнствените улици долу беше някак завладяваща.
Да Силва пусна шумно и сърдито вилицата си.
— Fa schifo[14], да сервират месо с плодове.
— Искаш ли горчица? Не можеш ли просто да се поотпуснеш?
— Може би, ако ми кажеш защо сме тук.
Не ми се струваше безопасно да го обсъждаме по време на пътуването, но сега слушах разговорите около нас, които бяха предимно на френски език. Наведох се напред, налях му още малко вино. Сервитьорът замени чиниите ни с тънки парчета торта, напоена с портокалов сироп.
— Трябва ни дърво. Тук има една къща, която мисля, че има такова на точната възраст. Ако успеем да го вземем, то Ли може да започне работа по картината.
— Не можехме ли просто да купим?
— Уф. Дендрохронология.
Подробно описах метода за определяне на възрастта на дървения материал чрез анализ на пръстените на растеж, видими в крайната текстура на дървото. Чрез измерване на разстоянието между пръстените и сравняване на пробата с хронологията на определена дата и местоположение е възможно да се определи възрастта на най-младия пръстен на растежа, като се посочи най-ранната възможна дата при използването на въпросния дървен материал и следователно на всяка картина върху него.
— Така че, ако искаме да направим нещо, което се предполага, че е от 1900 година, дървесината трябва да е на подходящата възраст.
— Не е като да няма стари дървета и в Италия.
— Да, но трябва да е точно определен вид дърво. Затова сме тук. Можеш да намериш дъб или бук, но те не идват от частта на света, която ще ни свърши работа. Чувал си за Гоген, нали?
— Разбира се.
— Значи знаеш, че е работил в Полинезия? В Таити? Дървесината трябва да идва оттам. — Спрях, когато сервитьорът поднесе чаши с пресен ментов чай.
— И така, в тази къща има точния вид дърво — обясних аз. — Казва се миро[15]. Разбра ли сега?
— Мислиш ли, че предлагат еспресо?
— Исусе! Не трябваше да идваш. Мога да се справя и сама.
— Казах на Ражнатович, че ще съм до теб. Освен това — добави той — може да се нуждаеш от… защита.
— Както знаем и двамата, най-опасното нещо тук си ти. Освен ако не бъда отвлечена от страстен номадски шейх? Би било хубаво, но имаме срокове за смазване.
Да Силва изглеждаше озадачен.
— Чай в пустинята? Пол Боулс? Писателят? Той е живял тук, в Танжер.
— Казах ти, че нямам много време да чета.
— Както и да е. Да слизаме долу. Трябва да станем рано за църква!
Тежкият месингов свещник между леглата ни беше запален, а върху тях бяха оставени два колосани ленени халата. Преоблякох се в малката баня в тъмносиня копринена пижама от Оливия фон Хале, с монограм на димяща цигара върху джобчето на гърдите. Поне изглеждах подходящо за ролята си. Пъхнах се в леглото и се опитах да не слушам звуците на Да Силва, който пикаеше и си миеше зъбите. Когато се появи по тениска и боксерки и духна свещите, присъствието му в тихата тъмнина изведнъж се почувства много осезателно. Открих, че си спомням онзи момент в Албания, когато беше дръпнал спусъка срещу коленичилия мъж. Неговото спокойствие. Ти си като мен. Може би ръката ми се отпусна под чаршафа към коприната между краката ми. Само за секунда.