— Ромеро?
— Сега пък какво има?
— Как го правиш?
— Кое?
— Да водиш двойствен живот… Нямам предвид на практика, а как издържаш?
— Е cosi — отговори той. — Ами така.
Чух го да се обръща настрана — шумоленето на чаршафите. Настъпи дълга пауза и помислих, че е заспал, но тогава той прошепна:
— А ти? Как издържаш?
Втренчила се в тъмнината, изброих имената в главата си.
— Знаеш ли — прошепнах след известно време. — Ами така.
Той не беше дочакал отговора ми — чух само хъркането му.
Със своята бяла кула и зелен покрив, с нелепото флагче на Сейнт Джордж на купола, англиканската църква „Сейнт Ендрю“ в Танжер изглеждаше по-скоро като мавританска крепост, завладяна от кръстоносците, а не като непреклонен преден пост на империята. Според уебсайта на InterNations сутрешното кафе след службата било върховият момент в живота на имигрантите в града, известно падение за място, което някога било смятано за космополитно огнище на греха. Двамата с Да Силва се вмъкнахме отзад точно когато викарият прикани богомолците да запеят. Църквата не играеше голяма роля в моето детство, а Да Силва беше католик, но ние коленичихме и с несръчно мрънкане изкарахме службата. Сградата с хубавата си колонада и богато украсения мраморен олтар сякаш принадлежеше към друг свят, но богомолците си бяха направо от костюмирана драматична версия на Англия около 1953 година. Тъмни костюми, твърди яки и зачервени мъжки лица, флорални женски рокли и практични сандали с бежови чорапогащи. Някои от тях дори носеха шапки. Единствената индикация, че всъщност се намираме в Африка, беше една едра жена в ярко щампован кафтан с орнаменти в цвят фуксия и строго подстригана сива коса, с огромна сребърна огърлица и обеци, които подозирах, че би могла да определи като „забавни“.
Викарият и съпругата му се ръкуваха с богомолците, докато влизахме в енорийската зала, ниско помещение, оградено с дървени стени, където съпругата на викария се настани зад голям самовар. Да Силва изглеждаше отвратен, когато тя му подаде препълнена чаша воднисто Nescafe с чаена бисквитка в чинийката. Аз се устремих към дамата с колието, която гръмогласно обсъждаше канализацията си с доста уплашен на вид мъж в жилетка от туид.
— Значи, казах на Хасан, това просто е невъзможно. Четвърти път тази година! Ще умрем от проклетата холера преди лятото. — Акцентът й беше звънливо аристократичен, но когато се възмущаваше от произвола на мароканските водопроводчици, се усети лекото влияние на Южен Лондон. Запитах се дали не се е пенсионирала с приходите от някой бордей в Пътни. Мъжът в туида и аз чакахме за пауза в потока от думи, но тъй като не показваше никакви признаци да спре, просто я прекъснах.
— Добър ден! Прекрасна служба, нали?
— Ооо! — засия жената, усещайки свежа плячка. — Новодошла! Коя сте вие, мила?
— Катрин Гейбъл. Току-що пристигнах.
— Аз съм Пъпет[16]! — обяви жената, сякаш това обясняваше нещо.
— Пъпет е тук вече трийсет години — плахо потвърди мъжът в туида.
— Е, няма нещо, което да не мога да ви разкажа за това място — изчурулика Пъпет. — И какво ви води тук? Попълнение в консулството?
— Не точно. С моя колега — посочих Да Силва — сме тук по работа. Консултанти сме по недвижими имоти.
— Така ли? — Пъпет ме огледа проницателно, докато мъжът в туида се измъкна с благодарност. Бях избрала права черна пола и фин морскосин кашмирен пуловер с обло деколте, който се надявах да създаде впечатление за перлен наниз под яката.
— От Лондон?
— Всъщност сме базирани в Черна гора. Работила съм в… — казах името на аукционната къща. Знаех, че то ще впечатли Пъпет.
— Разбирам. Значи трябва да познавате Лора Белвоар?
— О, да! Скъпата Лора! — запелтечих аз. Мамка му. Издадох се с играта с името. Защо не устоях на това малко предателско желание да се изфукам? Лора някога беше мой ръководител в „Бритиш Пикчърс“.