— Тя постоянно идваше тук — гостуваше на семейство Уитакър, нали ги знаете.
— Да, разбира се, Уитакър. Светът е малък! — Съжалих ги, които и да бяха те.
— И какво търсите тук?
— Едно по-специално място. Les Orangers. Чух, че се… продава?
Пъпет очевидно не се беше чувствала толкова доволна от последното посещение на принцеса Маргарет.
— Les Orangers. Боже, това е страхотно. Чухте ли новината? — Тя се наведе напред, шиповете на огърлицата й заплашваха да се закачат за пуловера ми.
Предположих, че говори за скандала около смъртта на Баленски в Швейцария преди няколко седмици. Двамата с Йермолов се погрижихме да се разпространи в интернет. Според официалната версия фалиралият милиардер е имал среща с проституиращ работник от ски станцията, допълнена с предизвикателни пластмасови шорти, когато нещата излезли извън контрол. Мъртвият олигарх бе предизвикал драматични заглавия в затишието преди Коледа.
— Не точно. Само че имотът се продава. Обявен е от „Прайс и Хенслоп“, но има много малко подробности и не успяхме да ги получим.
— О, ще ви трябва Джони Стратдръмънд. В хотел „Минза“ ли сте? Не? Е, трябва да дойдете на вечеря по-късно. Давам своите малки „домашни приеми“ в неделя, всички ги посещават. Ето ви визитка. Около седем. — Внезапно тя стана сериозна: — Имаме джин+, разбирате ли. Не е ли прекрасно? — По дъха й предположих, че Пъпет вече е пробвала джина Танкерей, но нямах нищо против.
— Толкова сте любезна — изгуках аз, — но нали знаете — наистина трябва да бъда по-дискретна. Нашият клиент е много предпазлив.
— Естествено.
Благодарих й още веднъж и намерих Да Силва. Едва бяхме излезли от вратата, когато чух как Пъпет сензационно информира компанията, че някой е дошъл да види Les Grangers.
Да Силва имаше Google Maps на телефона си.
— Казбата е натам.
— Да. Виждам.
Тръгнахме по стръмна улица към главния площад на Танжер, „Гран Соко“. Такситата надуваха клаксони и се промъкваха между кафези с живи пилета и берберски жени в широки сламени шапки с табли с яйца и билки. Първо проверих агенцията за имоти на имигрантите „Прайс и Хенслоп“. Въпреки фантастичните модерни вили, рекламирани на витрините, офисът имаше западнал вид. Нямаше обява за Les Orangers. Кафенетата около широкото пространство с неправилна форма на „Соко“ бяха пълни с мъже, които пушеха и пиеха чай и кока-кола. Единствените жени клиенти бяха туристи. Седнахме край невероятно красивото кино в стил ар деко и Да Силва най-после си поръча еспресо. Той запали две цигари с дюпона си, като внимателно се оглеждаше наоколо за неочаквано нападащи джебчии.
— И сега — какво? — попита той мрачно.
— Е, ние сме в списъка! Заслужаваше си проповедта, нали?
— Как го направи?
— Работех в аукционната къща. Вълшебна парола. Адресът на мястото, което ни трябва, не е посочен онлайн. Мислех, че си струва да опитам. Сега ти се връщаш в хотела, а аз отивам на разходка. Без теб. Паспортът ми е в „Миранда“, няма да стигна далече.
След като той си тръгна, поскитах известно време из улиците към пристанището, като просто се наслаждавах на уединението си. Купих си хартиена чаша с малки сиви охлюви в рядка кехлибарена течност от огромен стоманен казан и ги изядох с клечка. После се върнах на пазара, като гледах стоките, изсипани на покривки върху тротоара. Старинни телефони, обувки, носени само веднъж, касети — изглеждаше невероятно, че някой би могъл да използва повечето боклуци, но тълпи от мъже енергично ги избираха. Върху една кърпа имаше само ръждясали болтове и винтове, а върху друга — разнообразие от много износени инструменти. Обещаващо. Попитах продавача на френски дали има ножовка. Той порови из купчината и откри една нова, с червена пластмасова дръжка. Само един дирхам! Около деветдесет пенса.
— Shuk ’haram. Благодаря. Но исках нещо по-скоро като това, моля.
Вдигнах чук с дървена дръжка.
— Нещо старо.
Той побутна грубата плетена вълнена шапка назад върху плешивата си глава и зарови в купчината от желязо, намери малък трион с обезцветено от годините острие, но зъбите му все още изглеждаха остри.
— Чудесно!
— Пет дирхама за това.
Изглеждаше почти разочарован, когато веднага му подадох банкнота, но би било неприлично да се пазаря. Внимателно сложих инструмента в чантата си и се насочих към Медината.
Отправих се към „Пти Соко“, по-малкия площад, който някога с бил литературният център на Танжер. Промъквайки се през закачалките с люлеещи се джелаби, кожени бабуши[17], подредени за туристите, купища сапун с арганово масло, за миг се изгубих, но да извадя карта, ми се струваше нечестно.