— Искате ли нещо, мадмоазел? — Млад мъж, чернокож — не мароканец, с дънки, качулка и чисто нови маратонки „Найк“.
— Non, merci.
— Искате ли Казба, вашия хотел? Искате… нещо за пушене?
— Разбира се, че не! — Прозвучах като гувернантка от Е. М. Форстър.
— Тогава защо сама тук?
— Моля, добре съм. Ти си много любезен. Сега трябва да си вървя. — Сляпо се обърнах към най-близката алея, която се оказа входът на една схлупено, западнала джамия.
— Лейди. Вие сте се загубили.
Порових в чантата си за няколко дирхама.
— Окей. Ти печелиш. Искам да стигна до „Пти Соко“.
— Без пари, лейди. Насам.
Последвах го за смущаващо кратко време до стръмно триъгълно пространство, оградено с кафенета като по-големия площад. Той отказа парите, които отново му предложих, но не показа никакви признаци, че ще изчезне, когато седнах на жълта емайлирана маса.
— Искате да ми купите кока-кола, лейди?
— Не. Моля, махай се.
— Добре. — Той понечи да си тръгне, многозначително свивайки рамене. Нима си е помислил, че се опитвам да го свалям? Разбира се. Господи.
— Почакай! Извинявай, как се казваш?
— Абубукар, лейди. Абубукар от Кот д’Ивоар!
— Искаш ли тази кола?
— Разбира се, лейди.
— Можеш ли да шофираш?
— Шофираш? Разбира се, че мога. Е, нямам лиценз, но…
— Чудесно. Седни.
Проведохме много задоволителен разговор на кола за него и чай от мента за мен, разменихме си телефонните номера и се договорихме да се чуем на следващия ден. Предложи ми да ме придружи обратно до „Миранда“ — безплатно — но засега не виждах никаква причина, поради която двамата с Да Силва да се срещнат. Вместо това помолих Абубукар да ми намери такси до кафенето „Хафа“, непосредствено извън стария град, на скалите над морето, и ядох сардини на скара и арабски хляб сама.
Визитката на Пъпет ни отведе до една улица между стария и новия град с апартаменти от петдесетте години в три-четириетажни сгради с балкони в испански стил. Качихме се с хриптящ асансьор на последния етаж, където вратата ни отвори слуга в бяла риза, панталони и фес. Докато вземаше палтата ни, дребна жена със забрадка се втурна по коридора с поднос от празни чаши. Тя ги подаде на мъжа, който отказа да ги вземе, и двамата започнаха енергичен спор на арабски. Пъпет се изстреля от страничната врата в тоалет в черно и златно, с подходящ тюрбан, грабна таблата, изкряка на жената на развален френски и буквално срита задника на мъжа, който се обърна да прибере палтата.
— Това продължава двайсет години! — изграчи Пъпет. Слугата отново беше заел поста си до вратата, очевидно невъзмутим. — Готвачката не иска да поднася питиета заради алкохола. Хасан не иска да вземе таблата, защото твърди, че е женска работа. Ей богу! Е, вие сте тук, скъпи. Елате, влезте! Катрин и ъъ…
— Джовани — подсказах бързо. Да Силва го прие и се поклони над протегнатата ръка на Пъпет, което явно я зарадва. Беше облечен в изгладена бледосиня ленена риза, която подхождаше на тъмната му коса, въпреки че бе отказал предложението ми за вратовръзка. Вечерите в Танжер бяха прохладни, затова се придържах към по-прилично облекло, копринена риза в цвят слонова кост и стар черен костюм от Шанел. Пъпет връчи на всеки от нас по един огромен джин с тоник и ни въведе в гостната, смесица от едуардианската епоха от кретон и кадифе с марокански маси и резбовани дивани. Плътните тъмночервени кадифени завеси бяха спуснати, макар че навън слънцето едва залязваше, а въздухът беше натежал от тютюн и лек, мазен дъх на хора, които бяха пили цял следобед.
— Къде е Джони? — попита делово Пъпет. — Още не е дошъл. Няма значение, можете да говорите с…
Момиче с къдрава червена коса като шапка изплува зад канапето.
— Аз съм Мъфи! — обяви тя. — Наденичка? — Предложи ни чиния наденички чиполата. — Божествени са, нали? Всички си ги носим от „Маркс и Спаркс“, когато си ходим вкъщи. — От начина, по който въздъхна при думата, бихте си помислили, че Лондон е отвъд далечен океан, включващ тримесечно пътуване с междинна спирка в Порт Саид. — А това е Хуанчо.
Хуанчо приличаше на дребничък играч на поло, мъж като сбръчкана пура, в ботуши за езда и бричове, с изгоряло от слънцето чело и изкусно подредени сиви къдрици, спускащи се до яката му.
— Те са хвърлили око на Les Orangers — прошепна конспиративно Пъпет.