— Тук! Насам!
Чудех се защо не чувам двигателя на лодката, но гласът на Да Силва почти потъваше в свистящата песен на раковините в главата ми. Виковете му прорязваха странната, мека тишина. Защо не можеше просто да се откаже, просто да ме остави? Поне бих могла да го лиша от това удоволствие. Тогава спрях да движа краката си и се отпуснах в морската люлка.
Когато отворих очи, беше тъмно. Тоест изглеждаше, че е нощ — зад тъмните облаци за кратко проблясваше лунният полумесец. Събудих се от студ. В подгизналите ми, втвърдени от морската вода дрехи цялото ми тяло трепереше, зъбите ми тракаха като онези детски играчки. Изглежда, че лежах на дъното на лодката, която болезнено блъскаше гърба ми всеки път, когато подскачаше над вълните. Бръмченето на двигателя пробиваше с ледени свредели пулсиращите ми уши. Гирлянди от LED светлинки на кърмата показваха Да Силва, седнал спокойно на руля. За момент се замислих дали това не е Адът — може би бях осъдена вечно да кръстосвам Стикс в компанията на Да Силва? — но болката в бедрата и прекалената ми жажда означаваха, за голямо мое разочарование, че все още съм сред живите. Опитах се да седна и ударих главата си в задната седалка на лодката. Да Силва се обърна при звука.
— Значи си добре.
Голата ми дясна ръка беше протегната неудобно над главата ми; когато се опитах да я преместя, почувствах, че китката ми е обхваната от метал, жулещ мократа кожа. Да Силва ме бе закопчал с белезници за долната част на пейката.
— Пийни вода.
Опипах с лявата си ръка и намерих пластмасова бутилка. „Евиан“ имаше по-хубав вкус от „Лафит-73“.
— Копеле такова.
— С какво съм го заслужил?
— Спасих ти живота! Можеше да те застреля. Можеше да застреля мен вместо теб!
— Спасих те, нали?
Трябваше да призная, че в това имаше някаква логика.
— Къде отиваме?
— Млъкни.
— Студено ми е.
— Млъкни.
Протегнах наранените си крака докрай, но все още имаше значително разстояние между Да Силва и мен. Дори и да успеех да го ритна зад борда, нямаше как да стигна до румпела, прикована от белезниците. И после какво? Нямах пари, нямах телефон, нямах документи. Ако стигнех до сушата, където и да се намираше тя, предполагах, че бих могла да измина на стоп почти хилядата километра до апартамента си във Венеция. Където в момента имаше труп. Не беше най-привлекателната перспектива. Плюс това се чувствах ужасно — гадеше ми се от погълнатата морска вода, крайниците ми бяха натъртени и боляха, замръзвах в мокрите си джинси и тениска в декемврийския студ. И така, ето ме тук, изолирана насред нищото с корумпиран италиански полицай, който преди няколко часа смяташе да ме застреля, а явно и самият той бе мишена. Мълчахме известно време.
— Откъде се взе лодката?
— Взех я назаем, окей? От кораба с контейнери. Нямаше време да поискам разрешение, просто я развързах.
— Видя ли какво се случи с нашия приятел?
— Казах ти за теченията. Той вече не е проблем. Мисля, че те помолих да млъкнеш, между другото.
— Трябва да пишкам — изхленчих аз.
— Можеш да пишкаш в дрехите си. Няма да те отвържа.
— Прекрасно.
— Казах ти да млъкнеш, мамка му.
Изглежда, че нямаше какво друго да правя, освен да гледам носените от вятъра кълбета от облаци като паяжини в мрака. Когато се уморих от това, гледах Да Силва. Когато се уморих и от това, някак си заспах.
Втория път се събудих от изтеглянето на лодката на брега, от хрущенето на твърда земя под твърдите дъски. Да Силва се наведе над мен, като любезно притисна с колена корема ми, докато откопчаваше белезниците. Стъпки по чакъла ми казаха, че не сме сами, макар че гледката бе блокирана от гърдите на Да Силва.