— Така ли? И само това ли ви води в Танжер, скъпо момче? — Този глас, едновременно кънтящ и превзет, изглежда, принадлежеше на ръката в раирана риза, която се обви около раменете на Да Силва.
— Остави го на мира, Виви — прекъсна го Хуанчо с тежкия си южноамерикански акцент. Освен Да Силва и мен, всички гости на Пъпет изглеждаха наистина порядъчно подпийнали. Ръката се спусна по гърдите на Да Силва, когато собственикът й се обърна към нас — едър, рус англичанин с вратовръзка с кашмирени орнаменти. — Вивиан Форест. Можете да ме наричате Виви, скъпи. Но вашата приятелка не може.
— Как сте? — запелтечи Да Силва.
— Горе-долу, горе-долу. Зърнахме ви в църквата тази сутрин, нали? Сега, кажете ми — ръката задърпа Да Силва настрана, — изглеждате в добра форма. Запалени сте по упражнения за мускулите, нали? — Те се отправиха към един ъгъл, където още няколко европейци с вратовръзки бяха обградили няколко марокански момчета.
— Милинки, вижте какво ви водя! — изкрещя Виви.
Хомо групата изглеждаше странно с фигурите си на ръгбисти, но смятах, че Да Силва е повече от способен да се справи с няколко стари педерасти, така че се обърнах към Мъфи. Хуанчо се беше отпуснал сред възглавничките, търсейки цигара, макар че между изсъхналите му устни вече имаше една Собрание със златист край.
— Казват, че е обитавана от духове, нали разбирате — довери ми Мъфи, — Les Orangers. Джони Стратдръмънд казва, че не могат да накарат някой от местните жители да я почисти.
— Надявах се да се запозная с него. Но… е, Мъфи, какво ви доведе в Танжер? — добавих бързо. Не ми се искаше да правя още един кръг, за да разбера кой с кого се познава.
— О, правя бижута, чанти и разни неща. Това там е мое.
Тя посочи през стаята към жена в тъмен костюм с панталони, с бургундско червено червило, размазано по зъбите й. На пода до спортните й обувки имаше зелена копринена торба с две марокански гривни за дръжка.
— Чудесно — успях да кажа, като предположих, че е така, ако имате нужда от трудова терапия. — Трябва да ми дадете визитката си. Кажете ми още нещо за призраците!
— Е, Джони Стратдръмънд казва, че оттам се чували звуци. Пъшкащи и стенещи, като привидения.
— Наистина ли? — Имах чувството, че знам какво би могло да бъде. — Значи е доста ужасяващо?
— О, да. Навън на скалите, след Хафа. Няма да ме намерите там в тъмна нощ!
Бяхме прекъснати от Хасан, който дрънкаше с малко звънче, докато готвачката внасяше огромен съд с нещо, което приличаше на овчарски пай.
— Дин-дин! — изписука Мъфи. Да Силва буквално се втурна към топлия бюфет, надалеч от лапите на Виви. Храната всъщност беше вкусна — грах с маруля и хрупкави картофи с розмарин наред с пая, въпреки че се съмнявах, че дори и те ще попият всичкия джин. Мотаехме се наоколо, но знаменитият Джони Стратдръмънд не се появи, докато Пъпет любезно предложи да му се обади.
— Мигрена! — обяви тя. — Но той каза, че може да се срещнете утре вечер, в клуб „Марок“, в шест и половина.
— Ти си цяло чудо, Пъпет — благодарих й аз.
— Е, трябва да се подкрепяме, нали? Вие с вашия колега ще останете ли тук за Нова година?
— Мисля, че не, за съжаление.
— Колко жалко! Дервишите музиканти са нещо специално — те обикалят целия град с прекрасните си барабани. Обадете се, ако имате нужда от нещо. И ако промените решението си за Нова година, семейство Уитакър винаги организират прекрасно парти — биха искали да видят някой приятел на Лора!
Когато се отправих към коридора, една ръка зад миниатюрно портокалово дърво в месингова стойка ме сграбчи.
— Искате ли още едно питие?
— Не, благодаря, боя се, че си тръгваме.
— О! Е, ако не искате още един джин с тоник, можете да вървите на майната си!
Надникнах между ярките малки плодове. Беше съпругата на викария.
Да Силва ме гледаше гневно по целия път до Казбата.
— Sono pazzi, gli inglese.[18] Вие всички ли сте алкохолици?
— Повечето от нас. Бремето на империята и така нататък.
— И защо бяха нужни тези глупости? Черна гора?
— Защото нещата са… — направих пауза. Как да обясниш номера с имената на италианците? Разкриването на взаимни познати като сваляне на карти изяснява точно кой къде стои в обществената йерархия, за която всички се преструват, че вече не съществува. — Има определен вид англичани, които все още мислят за себе си като част от особена класа. Те се интересуват от неща като това как говорят хората, къде са ходили на училище — и най-вече какви общи познати имат. Да познаваш хората, е парола, както казах. И даже да не са в клуба, хората искат да се преструват. Това е още по-трудно, защото клубът има невидими стени. Така че, тъй като казах Черна гора, тъй като споменах аукционната къща, Пъпет ще мисли, че сме такива хора. Като нея или поне като тези, на каквито се преструват. Така че, когато си свършим работата утре, цялата тази информация ще ги обърка. Ще обясняват и ще клюкарстват седмици наред, когато си тръгнем. Освен това партито си го биваше, нали?