— Не разбирам нищо от това, което казваш.
— Не е нужно. Просто прави това, което ти се казва.
8
От терасата на покрива на хотела гледах над пристанището към дълъг пясъчен полумесец, обграден от високи модерни хотели. Между сградите и залива на Танжер се простираше крайбрежна алея с палми, задръстена от светлините на ранния вечерен трафик. От тази перспектива Танжер беше град като всеки друг, но тук, горе, в криволичещите алеи на Казбата, беше почти невъзможно да се повярва, че той съществува.
Следващата вечер се изкачвах между белите стени и ярко боядисаните врати, жени в джелаби и по сандали пълнеха пластмасови контейнери от хидранти, едва-едва осветени от невъзможна мрежа от импровизирани електрически проводници, които се простираха като пълзящи растения между къщите. Около мен се стрелкаха мърляви, полуголи деца, един мъж, който буташе количка с кадифено канапе в потресаващ десен, се изплю силно, докато се мъчеше по ниските стъпала. От меките като молци сенки изскачаха мършави котки. Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-тихо ставаше, а пластовете аромати във въздуха — на дизелово гориво, на канализация, на лимон, жасмин, кимион, на пот — изчезваха, и когато излязох на площада, усещах само чистия озон на Атлантическия океан.
Клуб „Марок“ изглеждаше невероятно елегантен сред тишината на рушащите се древни крепостни стени, реставрираните му блестящи колониални веранди бяха закрити със зелени щори. Отвън стоеше портиер в бяло сако; докато се приближавах, едно такси мерцедес спря и той отвори вратата на двойка туристи на средна възраст.
— Bonsoir, madame.
Вътре отново беше двайсет и първи век, стандартната версия на Мароко, продавана от Москва до Ню Йорк. Тъмночервени стени, ниски месингови маси, изящни фенери, бродирани възглавници. Попитах за бара и ме насочиха през вътрешен двор, покрит с неизбежните розови листенца, към покрита тераса, обзаведена с безлични кожени кресла. Когато седнах, се появи сервитьор с малка месингова купа и кана с дълга дръжка, от която поля върху ръцете ми вода от портокалови цветчета, преди да ми подаде кърпа с монограм. Поисках на френски kir framboise и се облегнах назад, гледайки плавното притъмняване на небето.
— Мис Гейбъл? Мис Катрин Гейбъл?
Гласът идваше зад високата облегалка на креслото ми. Бях отвикнала да чувам подобен глас, откакто напуснах работата си в аукционната къща в Лондон, спомен за глас, останал някъде между Денят Д и Суецката криза, въпреки че собственикът му не можеше да бъде на повече от шейсет.
— Може ли? Благодаря. Джонатан Стратдръмънд. Питие? О, много добре, ще взема джин с тоник.
— Благодаря ви, че се срещнахте с мен, господин Стратдръмънд.
— О, моля ви, наричайте ме Джони. Ще откриете, че ние тук не си падаме по официалностите. Трябва да сте го разбрали в дома на Пъпет, а?
Джони носеше спретнат светъл костюм, лъснати обувки с перфорации и нещо, което силно подозирах, че все пак не е стара вратовръзка на възпитаник на „Хароу“[19]. Ако беше смекчил акцента и махнал пръстена с печата, би могъл и да мине за такъв, но вероятно причината, поради която живееше в Танжер, правеше това необходимо.
— Лесно ли намерихте мястото? — Той отпи голяма глътка.
— Да, благодаря. Разходих се прекрасно дотук.
— Смело момиче. Трябва да си хладнокръвен в старата Казба. — Изкушавах се да добавя, че съм си забравила чадърчето и би ли изпратил носача си за него, но не мислех, че ще се засмее.
— Както обясних в имейла си — Джони потръпна при тези думи, може би беше малко обидно за старата колониална мечта да споменавам технологията, — интересувам се от къщата на Михаил Баленски.
— Точно така. Съмнителна работа, а? — Господи, този човек щеше ли някога да се откаже от добрите стари колониални номера?
— Разбрах, че се продава.
— Има нещо такова. Съжалявам, че не ви отговорих. Коледните празници и така нататък. Познавате ли добре Танжер?
Можех да видя, че изборът на кариера като агент по недвижими имоти не е бил оптималният за Джони, но се налагаше да ускоря нещата. Абубукар ми беше изпратил съобщение, че ме чака с момчетата с камиона на имота, но едва ли щяха да останат цяла нощ.