— Искате ли да разгледате менюто, мадам?
Джони ме погледна с надежда. Отблизо можех да видя оръфаните маншети на ризата му, протърканите шевове на грижливо изгладените му панталони. За миг изпитах силно съжаление към него.
— Благодаря, не мисля, че имаме време. — Обърнах се към Джони. — Работата е там, че моят клиент иска да придобие къщата и затова трябва да я видя възможно най-скоро.
— Наистина ли? — Забравил всякакъв копнеж за тажин от гълъб, Джони стана много делови. Бръкна в сакото си за бележник. — Какво ще кажете за вдругиден? Записал съм няколко неща, но смея да кажа, че бих могъл да ги отложа…
— Искам да видя къщата тази вечер. Бихте ли могли да поискате да ни извикат такси?
— Сега? Но сега е тъмно.
— Това не е проблем. — Наклоних се напред и доверително положих ръка върху неговата. — Виждате ли, клиентът ми е много зает човек. Той има много важно портфолио и е склонен да се разсейва. Ако и двамата искаме своите комисиони, Джони, трябва да действаме.
— Разбрано. — Той се изправи, нетърпеливо направи знак на сервитьора. — Ще трябва да мина през офиса си за ключовете.
— Разбира се. И естествено, аз ще имам грижата за таксито. Моля, позволете ми да ви почерпя и питието. Толкова съм ви благодарна за разбирането.
Този следобед бях купила красива мека кожена чанта от Медината. Когато бръкнах в нея, за да извадя портмонето си, зърнах белезниците и ножовката да проблясват на меката светлина на малките фенери.
Да Силва се беше разположил в кафенето срещу офиса на „Прайс и Хенслоп“ на „Гран Соко“. И той като мен беше облечен в обикновени тъмни дрехи, а аз бях взела шал, за да покрия главата си за разходката към дома. Когато Джони отключи вратата и аз се наведох към шофьора на таксито, за да го помоля да изчака, Да Силва мина зад мен и аз му подадох чантата като щафетна палка. Той изчезна в офиса зад Джони, а аз се върнах на задната седалка. Стори ми се, че само след няколко мига Да Силва се плъзна до мен.
— Route de la plage Mercala, s'il vous plait.[20] — Превключих на италиански, докато колата се изкачваше нагоре към хълма Маршан.
— Това беше бързо. Не си го наранил сериозно, нали?
— Ударих го само веднъж и го закопчах с белезниците за стола.
— Запуши ли му устата?
— Използвах вратовръзката му. Сутринта ще мине някой, той ще се оправи. Ето. — Той размаха връзка ключове. Пътувахме през квартал с елегантни вили от трийсетте години, някои от тях красиво осветени, други — романтично запуснати. След суматохата на Медината тук ми се струваше много тихо. Продължихме по крайбрежния път покрай терасите на Хафа, с широките плажове под нас.
— Красиво е — отбеляза Да Силва, сякаш току-що го забеляза.
Къщите вече бяха по-нарядко. Минахме покрай обор за камили и автобусна спирка, после отдясно се появи дълга стена от гладък сив бетон. Вече бях проверила мястото по време на сутрешния си джогинг — стената продължаваше около петстотин метра, обграждаше имота и завършваше с модерна стоманена двойна порта.
— Тук е. Казаха, че чакат. Ето ги там.
Помолих шофьора да спре и слязохме. Увих шала около лицето си, за да се предпазя от праха, носен от океанския бриз. Изчакахме таксито да потегли, а след това тръгнахме към камионетката, която Абубукар беше паркирал — очукан форд транзит. Кимнахме на двамата му приятели, африканци като него. Бях му предложила четирийсет хиляди дирхама — малко над три бона — за тази работа, плюс това, което той и момчетата му щяха да вземат от мястото. Предполагах, че е повече от това, което е видял за цяла година, но нямаше нужда да пестя парите на Ражнатович. Бях изтеглила банкнотите от четири банки по време на шопинга си тази сутрин, лежаха прихванати с ластик в чантата ми заедно със стария трион. Абубукар беше инструктиран да донесе одеяла, длето, въже и факли. Посещението ни щеше да изглежда като грабеж с взлом — никой от тези, с които се бяхме запознали у Пъпет, не знаеше истинските ни имена или къде бяхме отседнали, а по времето, когато щяха да открият стария Джони, ние щяхме да сме заминали с полета за Неапол в 6 часа сутринта. В известен смисъл би било по-просто да нахлуем, но имаше две причини, поради които предпочетох този вариант. Първо, защото имахме нужда от ясна изходна точка, за да извадим дървения панел. Снимките на къщата онлайн показваха, че фасадата на Les Orangers е дебела стена, измазана в бяло, с малки неправилни прозорци като прорези за стрели и стара мавританска резба по корнизите. Затова ни трябваха и ключовете, с които да влезем през главните врати. На второ място, защото бъркотията, която щеше да предизвика нападението над Джони, можеше да отвлече вниманието на всички от това, което всъщност липсва. Полицията може да стигне до показване на снимките ни в „Миранда“, но едва ли щеше да бъде скоро.