— Можеш да се отървеш от лодката. — Той звучеше спокойно, но усещах мириса на сол по кожата му, на потта под нея. Той се страхуваше.
— Стани.
Изправих се предпазливо. Краят на лодката, където беше седял Да Силва, все още се полюшваше от вълните. Нечии ръце ме подхванаха под мишниците и ме вдигнаха, докато се взирах в тъмнината, опитвайки се да различа лице, но веднага щом краката ми докоснаха камъните, около очите ми вързаха кърпа толкова бързо и професионално, че разбрах, че няма абсолютно никакъв смисъл да викам.
— Вие двамата я водете. Аз ще ви следвам. — Да Силва не говореше италиански, а силен южняшки диалект, който едва успявах да разбера.
Подхванаха ме под лактите.
— Вървете насам, signorina. — Дъхът на говорещия миришеше на риба и лук. Премръзналите ми крака протестираха, докато се спъвах по стръмния бряг.
— Само минутка. Вече стигнахме. — Гласът на Рибешкия дъх беше глух и делови, сякаш беше правил това много пъти. — Сега ще влезете в колата. Точно така. Attenzione alla testa.[2]
Натъртеният ми задник потъна в меката кожа. Рибешкия дъх се пресегна и закопча предпазния ми колан, колата се раздвижи под тежестта на другите мъже. Топло — блажено, категорично, луксозно топло. Ако сега го направят, можех да умра щастлива.
Отначало, докато пътувахме, се опитах да броя секундите, за да знам колко се отдалечавахме от морето, но скоро се отказах. Стратегиите против отвличане не бяха приложими: никой нямаше да го е грижа, ако му изпратят отрязаното ми ухо. Вероятно ме караха някъде на тихо, на полето, където ще ме застрелят и ще хвърлят тялото ми в канавката.
— Време е за слизане — чух гласа на Да Силва, когато двигателят спря. Повторихме непохватното навеждане на арестанта с ръката на Рибешкия дъх върху главата ми.
— Насам.
Страхът туптеше в гърдите ми. Насочих останалата си сила към крайниците си, за да успокоя дивото желание да бягам, чух да се отключва врата и той ме побутна напред няколко крачки.
Остро щракване. Неволно се стреснах, но просто бяха включили лампа, лек лъч светлина се процеждаше в мрака под кърпата, завързана около очите ми.
— Стой там — заповяда Да Силва. — Когато чуеш вратата да се затваря, можеш да развържеш превръзката. Не преди това. Окей?
Успях да кимна. Отново стъпки, скърцане на панти, затръшване на врата, блясък на гола крушка.
Пространството изглеждаше като гараж или барака — с бетонни стени, прашен циментов под, без прозорци. В единия ъгъл имаше мърляв син спален чувал, пластмасов градински стол с кофа до него, на стола — кърпа, сгъната с необикновено старание, върху мъжка риза. До стола имаше порцеланова чиния на цветчета със сандвич и портокал. Двулитрова бутилка с вода. Абсолютно нищо друго. В продължение на няколко минути треперех до стената и се напрягах да чуя дали се връщат. Когато най-сетне се убедих, че съм сама, се приведох като подивяла над сандвича, излапах го на огромни хапки, като пиех вода, за да преглътна сухия хляб и шунка с разраненото си от солта гърло. Не можех да си спомня кога за последно бях яла — преди два дни? Когато свърших, използвах шепа вода, за да измия лицето си от щипещата морска сол, след това смъкнах влажните крачоли на дънките си и облякох ризата. Запазих портокала за по-късно. Приятно е да очакваш да се насладиш на нещо.
Няколко обиколки на бетонния под, за да раздвижа уморените си кости, с това, изглежда, се изчерпваха забавленията ми за вечерта. Ослушах се отново до заключената врата, не чух нищо, нито искра от запалка или приглушен разговор, нито нетърпеливо местене на крака в очакване. От вътрешната страна нямаше дръжка, притиснах дланите си към вратата и се ослушах за изтегляне на резета. Където и да се намирах, за момента ме бяха изоставили. Бавно обелих портокала, разкъсах го на парчета и седнах на пода. Щяха ли да си направят труда да ме хранят, ако планираха да ме убият? Кои бяха „те“, така или иначе? Колеги на Да Силва, предполагах, но не и тези, които носеха униформата на Guardia di Finanza. Спалният чувал не ми харесваше особено, но се мушнах в мърлявата му топлина и се свих в ъгъла като ларва. Голата крушка прогонваше прашните сенки в ъглите на стаята.
Мятах се между изтощение и бдителност, мозъкът ми потъваше в сън и изплуваше от него. Докато дремех, подсъзнанието ми показа монтаж от последните дни — скелетът на Алвин Спенсър се срутваше на пода в апартамента ми във Венеция, въпросите на Да Силва в полицейския участък, дългото, мълчаливо пътуване с кола надолу по гръбнака на Италия. Събудих се и се опитах да си подредя мислите, но когато Камерън Фицпатрик влезе с куп окървавено бельо в ръката, осъзнах, че все още съм потънала дълбоко в трескав сън. Фицпатрик беше мъртъв. Знаех го, защото го бях убила преди години в Рим. И Да Силва също беше там тогава. Видях го в лодката, на руля, под черното като катран небе, чиито вълни се превърнаха в плискаща във ваната вода, студена вода с мирис на бадеми, която леко и нежно ме тегли надолу…