— Доволен ли си? — попитах най-накрая Ли.
— Мисля, че тя е най-красивото нещо, което някога съм правил.
Нямаше нужда да казвам нищо повече, защото и аз мислех така.
Moët беше най-доброто шампанско, предлагано в супермаркета на Сидерно, и Рибешкия дъх го хареса. Компанията тази вечер беше необичайна, но с помощта на трите бутилки от онова, което Рибешкия дъх наричаше monsciando, стана доста весело. Той дори остави пушката си навън. Ли се появи в тъмен костюм с бяла риза и красиво завързана вратовръзка и ми подари букет кремави нарциси. Връчих му билет за отиване и връщане до Амстердам, който бях купила от туристическата агенция този следобед. Беше време да види „Райксмузеум“. Да Силва бе повдигнал вежди, но аз го уверих, че Ли ще се върне.
— Може би дори ще започнем общ бизнес, ако това успее! Нямам нищо против да преместя галерията тук долу. Той е невероятен.
Да Силва ме изгледа с празен поглед.
— След това, имам предвид. Когато ти се върнеш в Рим.
— Разбира се. Да. Великолепна идея.
Той беше много учтив с Ли по време на вечерята. Ядохме паста с нахут и zeppole — пържени понички, поръсени със захар, за да отпразнуваме деня на свети Йосиф, въпреки че той никога не ме е впечатлявал като светец, който има какво да празнува. Рибешкия дъх не говореше много, освен да повтаря своето си име за шампанското при всяка глътка, но това само правеше разговора по-лесен. Говорихме предимно за храната, но научих малко повече за Ли. Беше в Италия от трийсет години, но освен пътуването ни до Есен, той никога не беше напускал страната, макар че беше пътувал навсякъде из нея и беше видял всички произведения на изкуството, които бе успял. По-късно, когато Ли си тръгна, а Рибешкия дъх зае отново обичайното си място в двора. Да Силва отвори бутилка Бароло и запалихме цигари на кухненската маса.
— Благодаря ти за това. Не мога да понасям Moët.
— Снобарка.
— Не съм снобарка. Просто харесвам неща, които са добри сами по себе си.
— Да. Видях апартамента ти във Венеция. Беше… елегантен.
Можех да му кажа, че съм трогната, че е отделил време да забележи интериора, докато се е занимавал със скелета на Алвин Спенсър, но остроумията вече ми се струваха банални, така че просто му благодарих.
— Харесва ли ти? Да имаш пари?
— Да. Те ми предоставят свободата да правя каквото си поискам. Поне през повечето време.
— Бих искал да разбера какво е чувството.
— Според мен веднага ще заминеш за Венецуела на луксозна пенсионерска почивка с Франческа.
— Нямах това предвид. А… да правиш каквото си поискаш.
— Ти какъв искаше да станеш? Ако не беше отишъл в Guardia? Той дръпна дълбоко от цигарата си.
— Баща ми пиеше с ченгетата в кръчмата през цялото време. Гледаше всичко да е спокойно. Така че беше естествено да последвам примера му. Или това, или казаха, че трябва да стана строителен инженер.
— Уф. Ето пак „те“… А ако нямаше „те“? Тогава какво?
— Никога не ми е хрумвало да мисля за това. Нещата просто не се случват по този начин.
Докато пътувах зад камионетката на аукционната къща, в колата, изпратена от Рупърт на летището, Лондон ми изглеждаше огромен и чужд, когато навлязохме в града от доковете, а на хоризонта се очертаваха кранове и все по-високи сгради с новопостроени апартаменти и блокове като кули контейнери. Едва когато минахме покрай „Смитфийлд“ към центъра, той отново започна да ми се струва познат, макар и много по-оживен и по-лъскав, отколкото си го спомнях. Очевидно прекалено дълго се бях крила в пущинаците. Докато пълзяхме по Шафтсбъри Авеню, открих, че постоянно проверявах лицето си в огледалото на шофьора. Когато за кратко се срещнахме с Рупърт на биеналето във Венеция, веднага след като бях отворила Джентилески, той със сигурност не ме беше познал, но ние просто се бяхме разминали в тълпата. Възможно ли е приликата да събуди някакъв спомен у него? Вечерта, когато ме беше уволнил от къщата, аз доста откровено изразих мнението си за него. Ако някой ме беше нарекъл некадърен, привилегирован задник, сигурна съм, че щях да го запомня, но пък аз не бях некадърен, привилегирован задник.
И все пак Рупърт не бе познал Джудит Рашли във Венеция просто защото не очакваше да я срещне там. Паметта може да е въпрос на контекст, на асоциация — може да мислите, че си спомняте чертите на човека, който ви прави кафето всяка сутрин, но без барманската му униформа и баджа с името му вероятно ще го подминете на улицата. Разбира се, имах предвид и носачите, но там разчитах на строгите йерархични правила в аукционната къща. Клиентите непрекъснато влизаха и излизаха и ако някой от портиерите забележи прилика между някой от тях и бивш служител, със сигурност не му беше работа да го споменава. Тогава оставаха момичетата на рецепцията — „Полицата с подправки“, както ги наричаха понякога — но когато работех там, за мен те бяха практически еднакви, тези европейски принцеси с лъскави гриви, които раздаваха каталози между ски ваканциите си. Освен това те бяха прекалено фокусирани върху лова на съпрузи, за да обърнат и най-малко внимание на неугледна младша асистентка. Тогава дори не изглеждах, сякаш мога да им бъда конкуренция.