— Късен — каза тя след дълга, естествена пауза. — Насищането от кредата наистина е интензивно във фона. Тънката техника.
— Което напомня? — попита Рупърт великодушно.
— Италианските примитивисти, промяна в нанасянето на боята, определящо прехода от натурализма към символизма между 1886 и 1889 година.
— Браво. Нали е чудесна? Истинска придобивка за отдела.
— Абсолютно — промърморих аз. Какво по дяволите ставаше тук? Рупърт да насърчава младши експерт? Да я кара да покаже знанията си?
Пандора изпълни нещо като полуреверанс и изчезна в склада.
— Първенец от Единбург — отбеляза Рупърт. — Супер момиче. Сега е време за чай. Сигурен съм, че сте изтощена след такова стресиращо пътуване.
Остатъкът от надменното ми самообладание се срина напълно, когато пристигнахме във фоайето на Принс Стрийт. Стълбището с орнаментната дърворезба си стоеше, но къщата, която познавах, беше изцяло променена. Красивите рецепционистки си бяха там, но изглежда, наистина работеха, вместо да си запазват часове в салона за красота и да търсят с очи преминаващи милиардери. Предишната мрачна чакалня, обзаведена с тежки викториански дивани, беше превърната в кафене, което действително беше отворено към улицата и в което сервираха нещо подобно на зелени смутита в ярки цветни чаши от стъкло от Мурано на няколко души, които изглеждаха съвсем нормални. Имаше маси дори на тротоара. Рупърт помоли млад, брадат сервитьор в тесни панталони с тиранти, показващи се под униформен фрак, за кана чай „Ърл Грей“ и чиния с канелени бисквити, които ни бяха поднесени с фирменото лого от пудра захар.
— Ужасно са вкусни — задъвка той, пръскайки трохи. Е, поне някои неща си оставаха непроменени. — Печени са тук, във фирмата, да знаете. Био са.
— Много са вкусни. Спомням си ги от последния път, когато бях тук — излъгах. — Наминах при продажбата на Старите майстори миналото лято.
— О, трябваше да ми се обадите.
— Беше просто кратко посещение. Знаете как е при пътуване.
— Безусловно. Аз самият пътувах до Маастрихт и до Маями в една седмица миналия месец — разкри гордо Рупърт. — Е, може ли да кажа, мис Тиърлинк, че сме много, много доволни, че сте решили да се обърнете към нас. И ако това е един Гоген, какво да кажа! — За миг видях стария Рупърт, чиито очи надничаха алчно от подпухналите торбички. Очи, които нямаха представа какво им готвех.
— Наричайте ме Елизабет. Бих искала да разгледам отдела, преди презентацията.
— Разбира се, разбира се! Мисля да започнем около пет. — Рупърт галантно взе куфарчето ми и ме поведе към стълбите. — Колко дълго ще останете в Лондон?
— О, само тази вечер. Трябва да се върна в галерията. Но, разбира се, след около месец ще се срещнем отново.
— Надявам се да имаме повод за празнуване.
— Сигурна съм, че клиентът ми ще се радва да осигури шампанското!
Кафенето ме беше подготвило за това какво да очаквам, когато стигнахме до европейския отдел за живопис на първия етаж, и със сигурност летаргичният прахоляк, който си спомнях от „Бритиш Пикчърс“, беше пометен окончателно и безвъзвратно. Повечето от експертите работеха на лъскави компютри „Мак“ с вградени слушалки и понякога се завъртаха назад в столовете си, за да се консултират за цената или някои подробности.
— От миналата година въведохме ротационна система — обясни Рупърт. — По-функционална е.
— Това ли е каталогът за продажбата през юли? — попитах, като посочих оформление от творби от импресионисти на един от екраните.
— Точно така. Огромна продажба — първият ни съвместен проект за американския двайсети век. Много сме въодушевени от Де Кунинг.
— Какво по-точно?
— Амиии, всъщност очакваме Кръстопът.
Подсвирнах. Впечатляващо. В момента Де Кунинг държеше рекорда за най-скъпия художник в света с цена от триста милиона паунда при неотдавнашна продажба.
— Установихме, че клиентите ни предпочитат да предлагат оферти в по-широк географски обхват, както и период. Затова смесваме продажбите.
— Много сте прав, Рупърт — промърморих. — Старите категории вече просто не са актуални. Да не говорим, че ако включите всички най-модни художници в една продажба, купувачите са по-склонни да наддават за творбите и това вдига цената.
— Може би бихте искали да видите кабинета ми, Елизабет? — Очевидно ротационната система не включваше шефския стол. Здравето и безопасността преди всичко.
На тапицираната с кожа врата на Рупърт се почука.
— Това трябва да е Чарли. Чарлс Ийгълс, нашият главен аукционер. — Корпоративната му усмивка си беше на мястото, но в гласа му се долови ненавист.