Задържах се пред умивалника, докато тя не отключи вратата.
— Неприятности с мъж ли? — попитах аз, гледайки отражението си в огледалото. Тя се стресна.
— О, мис Тиърлинк. Толкова съжалявам, пропуснах ли — нямах представа. О, по дяволите! — Сълзите отново напълниха очите й и тя обърна лицето си настрани, и ядосано ги избърса.
— Да пием чаша чай? Имам няколко минути. Можем да отидем до „Краун пасидж“, през задните стълби?
Тя ме погледна, с размазани и зачервени очи.
— Благодаря. Да, искам.
Намокрих със студена вода хартиена салфетка.
— Първо сложи това на очите си. Само ще се сбогувам и ще се срещнем там.
Рупърт дълго и сърдечно се ръкува с мен на стъпалата на къщата. Топъл като мазен черен дроб.
— Презентацията ви беше впечатляваща. Ще прегледаме всичко, разбира се, и тогава ще дойде време да оставим учените-специалисти да се захванат за работа!
Закусвалнята през улицата в „Краун пасидж“ беше изпълнена с концентрирана лондонска слънчева светлина. Взех две големи бели порцеланови чаши чай и мъфин със сушени плодове. Пандора изчопли една от препечените стафиди от коричката, след което бутна чинията настрани.
— Правилно. Това стои на витрината, откакто Рупърт е бил младши експерт.
— Рупърт…
— Значи не става дума за гадже? Или за приятелка?
— Не. Просто нещо, което се случи тази сутрин.
— Не искам да любопитствам. Но вие изглеждате толкова разстроена.
Тя приглади демонстративно назад разрошената си коса и отпи глътка чай.
— Добре съм, благодаря. Съжалявам, дори не ви познавам. Сигурно ме смятате за пълна глупачка.
— Мога да пазя тайна.
— Мис Тиърлинк.
— Елизабет.
— Елизабет. Имате собствена галерия, нали?
— Да. Джентилески.
— Знаете ли, това е, което искам — някой ден, нали разбирате. След като остана още малко на работа в аукционната къща. Но тази сутрин… — Виждах, че иска да ми каже, да сподели, но необходимостта да изглежда професионално я спираше. Черният костюм беше скъсан на яката и непохватно зашит. Дожаля ми за нея.
— На колко години си, Пандора?
— Двайсет и пет.
Имахме само четири години разлика, но се чувствах стара.
— Значи, когато бях на твоята възраст… — Боже, дори звуча като стара. — Имах малка неприятност с един клиент. Дали е нещо подобно?
— Да. Рупърт ме помоли да отида — ами, на посещение.
Знаех точно къде беше отишла Пандора. В бяла къща в „Сейнт Джонс Ууд“, където зад тежки спуснати завеси я очакваше ценна колекция, а човекът, който я притежаваше, чакаше Рупърт да му изпрати хубавичка служителка. Полковник Морис, който се опита да ме изнасили, както кой знае още колко други. Кимнах, чаках тя да наруши мълчанието.
— Ами, този мъж — той наистина ме нападна. Гадно. Не само с опипване.
— Каза ли на Рупърт?
— Разбира се! Веднага се върнах и го помолих да се обади в полицията.
Пандора принадлежеше на друг свят за разлика от мен, помислих си аз. Свят, в който безопасността е право, а не договорка. Поне тя вярваше в това.
— И какво каза Рупърт?
— Че трябва сериозно да помисля за своето бъдеще, преди да подам жалба срещу полк… срещу клиента.
— Аха.
— Съжалявам, не би трябвало да ви разказвам това, напълно неуместно е. Моля, забравете, че съм казала нещо.
— Той е прав.
— Какво?
— Пандора. Наистина изглеждаш умна. Способна, амбициозна. Разбрах го от това, което каза в склада. Този мъж всъщност не го направи…?
— Не. Чистачката му пристигна по-рано и аз се измъкнах.
— Значи си добре. Потресена си, но си добре. Трябва да го приемеш. Обзалагам се, че си достатъчно силна. И един ден ще имаш своя собствена галерия, а това копеле — тези две копелета — ще бъдат нищо. Прашинки в спомените ти. Не прецаквай всичко, защото имаш някои основателни представи за справедливостта. В аукционната къща няма безопасно място. Съжалявам, наистина съжалявам за случилото се, но трябва да бъдеш практична, мила. Разбира се, можеш да започнеш онлайн кампания — да разпространиш свой хаштаг…
— Наистина ли мислиш така?
— Защо не? И тогава, когато един милион души напишат „Давай, момиче!“ на страницата ти, пак ще се окажеш без работа.
— О!