След като купих Ван Донген, в сметката на името на Джентилески в „Клейн Фенивес“ в Панама останаха малко по-малко от два милиона. Много пари по стандартите на повечето хора, но използването на която и да е от банковите ми карти щеше да остави следа, която някой с позицията на Да Силва ще проследи без проблем. Трябваше да отворя друга сметка, да прехвърля средствата, да си набавя още един комплект фалшиви документи, ако исках да реализирам стойността на картината в бъдеще. Апартаментът във Венеция беше изцяло собственост на Елизабет Тиърлинк, така че прехвърлянето щеше да изисква още една фалшива самоличност, докато Ражнатович ме следеше. И после? Да продължа в света на изкуството? Да вървя на майната си в Полинезия? Да избягаме с Ли? Нито една алтернатива не ми се струваше привлекателна.
Щом се върнах, след като предоставих картината на консигнация, Да Силва отново замина за Рим, като взе плика с документите ми за самоличност. Без следваща цел дните се влачеха. Нямаше да е толкова трудно да избягам — тъй като стана по-горещо, докато се печах на слънце в градината с книга, преценявах начините, по които можех да го направя. Все едно се бях върнала в бараката. Нямах документи, но имах достатъчно пари, за да си купя време, за да си ги набавя, може би. Безкрайно обмислях рисковете, но това беше повече за отвличане на вниманието от временната ми апатия, отколкото опит за изработването на сериозен план. Не бях мотивирана да бягам по две причини. Първо, исках да спечеля. И на второ място, за което ми трябваше известно време да си го призная, исках Да Силва да бъде в безопасност.
Изминаха четири седмици, после шест. Да Силва все още се обаждаше всеки ден, но разговорите ни бяха сведени до едносрични думи. Не исках да го питам за живота му в Рим. Няколко пъти отидох до работилницата, но Ли работеше по друга картина — легитимна репродукция на „Примавера“ на Ботичели, която да бъде закачена в някаква вила на новобогаташи. Започнах да придружавам Рибешкия дъх при пазаруването на ежедневните ни продукти само за да се махна от фермата. С напредването на сезона мърлявият градски плаж бавно започна да се пълни първо с възрастни туристи, дошли за лятото, после с майки и малки деца. Понякога минавахме покрай групи от млади мъже от лагера, ритащи около автобусните навеси, пушещи трева в унилата жега на паркинга на супермаркета. Попитах Рибешкия дъх какво правят по цял ден.
— Un cazzo. Харчат нашите пари.
Не им беше позволено да работят, макар че някои го правеха доброволно без пари, за да минава времето. За разлика от моето, на тяхното заточение не му се виждаше краят.
Дори четенето на имейлите на Да Силва се оказа доста скучно. Наистина би трябвало да е по-трудно да открия паролата му. Единственото предизвикателство беше да извадя батерията от лаптопа му. След саркастичния ни разговор на ферибота от Месила се промъкнах в колата и я извадих, което не беше лесна работа при сила на вятъра шест бала. Когато не успя да зареди компютъра си в хотела, му позволих да използва моя, но на глупака не му хрумна, че бях инсталирала Key Tracker. Забавих се много дълго време под душа, за да му позволя да се порови из него, и той със сигурност се възползва от това, но защо хората не мислят? Да Силва беше използвал три профила този ден в Палермо. Първият беше личен, от който бе изпратил съобщение до Франческа да й напомни да накара някой да погледне радиатора в банята. Семейна идилия. Вторият беше неговият официален от Guardia, разглеждането на който би накарало Ганди да се пукне от смях. Третият ме затрудни за момент — имейл адрес rusticosiderno 1, от който очевидно не беше изпращал нищо. Тогава погледнах в папка „Чернови“. Често се бях чудила как Да Силва информираше Ражнатович относно Гоген, а те използваха хитроумен, макар и остарял метод. Всеки от тях имаше паролата за влизане на другия, но всички съобщения бяха записани в черновите, така че да могат да се четат от другия, но да не бъдат прихванати от трета страна, освен ако тя също нямаше паролата. Ражнатович беше icon lover на транслитерирана кирилица. Да Силва беше custode на италиански, но си пишеха на английски. Кратката им кореспонденция беше en clair, т. е. на безобидно кодиран език, в добрия стар мафиотски стил. Аз бях наречена „актив“, фермата „обект“, картината „дамата“. Последната чернова беше с дата 19 март, когато „активът“ бе изпратен в Лондон, за да покаже „дамата“, последвана от потвърждение за завръщането на „актива“. Проверявах имейлите всеки ден, но шпионирането на Франческа нещо бе позагубило привлекателността си, дока го Ражнатович очевидно чакаше съвсем търпеливо. В крайна сметка знаеше как се работи в сферата на изкуството.