Забелязах, че понякога, когато се връщах от бягането си в относителната утринна прохлада, Рибешкия дъх не беше там. Естествено, първото, което проверих, беше колата, но където и да беше отишъл, той беше взел ключовете със себе си. Два дни по-късно тръгнах, както обикновено, после се върнах от другата страна на къщата и изчаках, докато го видях да се изкачва по пътеката, по която обикновено бягах. Нима ме следеше в крайна сметка? Последвах го в гората на около сто метра зад него. Той се изкачи около километър без почивка, доста пъргаво за възрастен човек, след това зави наляво по тесен път, по който никога не бях минавала. Продължих по-нагоре по хълма, докато дърветата преминаха в скалист терен. Седнах на един камък и се ослушах. Над бриза и звуците от птиците го чувах да си подсвирква. Тръгнах направо през гората към звука, искаше ми се да не съм с късите си шорти, докато клонките и трънаците драскаха краката ми. Подсвиркването престана. После чух свистене и меко тупване, сякаш той хвърляше нещо. Не се приближих, не исках да разбере, че съм го проследила. Изкатерих се нагоре по хълма и затичах към фермата, правих гимнастиката си в двора, докато той се върна.
На следващия ден поех по хълма в поредица от спринтове, като завих по пътя, по който беше тръгнал той. Балансирах по ръба на сухата почва, за да не оставям отпечатъци. След около трийсет метра имаше сечище сред високите скали, където бях изчакала предния ден. Беше много зелено и много тихо. От едната страна скалите се затваряха над проход, водещ към тясно пространство със стръмни стени. На земята лежеше нещо, увито в брезент. Ритнах го. Лопата. Направих още една стъпка и видях плитък ров, дълбок около един фут, старателно изкопан в спечената лятна пръст. Супер. Рибешкия дъх копаеше гроб.
И естествено, в този ден най-после пристигна вторият имейл от Рупърт. Пишеше, че се радва да съобщи, че след задълбочени проучвания експертите на аукционната къща имат удоволствието да потвърдят моето удостоверяване на историята на произхода и да ме поканят от името на моя клиент да участвам в техния търг през месец юли с Гоген, Жена с ветрило II. Къщата би искала да ме покани като неин гост в хотел „Кларидж“ няколко седмици преди продажбата, за да мога да присъствам на различни събития, организирани за купувачите, както и на самия търг. Обадих се веднага на Да Силва.
— Трябва ми паспортът. Трябва да замина за Лондон. Приеха я.
— Не звучиш доволна. Мислех, че ще се радваш?
— Аха, ами шест седмици в тая шибана дупка биха унищожили joie de vivre[28] дори у Полиана.
— Какво?
— Остави. Колко скоро можеш да го изпратиш?
— Ще ти го донеса лично.
Нямаше нужда той да идва на юг. Бяхме се разбрали, че ако е необходимо, ще отида в Лондон сама — беше по-дискретно — а Рибешкия дъх можеше да ме откара до летището.
— Джудит? Казах, че ще ти го донеса. Мога да дойда утре.
— Както и да е. Сега трябва да видя Ли. — Прекъснах разговора, без да кажа ciao. Мисля, че най-много ми тежеше колко очевидно беше всичко. Да Силва дори не смяташе, че си заслужавам подходящо изпращане. Един куршум в гърба в гората и ще ме заровят в земята без ковчег? Каква наглост.
Ли беше завършил своя Ботичели. Купувачът искал да удвои размера на оригинала в „Уфици“ и тя заемаше една цяла стена в работилницата.
— Какво е станало с цветовете?
Деликатната темпера на „Примавера“ беше заменена с ярки акрилни бои. Ли сви рамене.
— Това искаше клиентът.
— Това е престъпление.
— Знам.
— Ли, помниш ли какво ти казах в Есен? Можеш да правиш и други неща, нали знаеш. Не е нужно да гниеш тук. Ти си брилянтен художник. Същински гений. Аукционната къща току-що го призна.
Ли изглеждаше смутен.
— Не е толкова просто. — Огледа се предпазливо. Рибешкия дъх беше на паркинга, освен помощниците, нямаше кой да ни чуе. — Те няма да ме оставят да си тръгна. — Винаги, те“.
— Ли, ти не си роб, за бога. Вече имаш паспорт. Забеляза ли датата на билета за Амстердам? — Бях му купила полет за 6 юли, ден след като Гоген щеше да бъде продаден. Чудех се дали Ли знаеше нещо за гроба в гората. Разбира се, че знаеше. От това се страхуваше.