По един или друг начин бях научила много за мафията, въпреки че в Италия все още мнозина влиятелни хора отричаха съществуването й. Едва преди двайсетина години архиепископът на Палермо бил разпитан в процес срещу мафията. На въпроса какво е мафия той отговорил, че доколкото знаел, това е марка прах за пране. По-късно било установено, че Сицилианската църква поддържа тесни връзки с босовете на Коза Ностра. Такова официално отричане на концепцията за организираната престъпност показва степента, в която тя е проникнала в самата държава. Щом един епископ може да бъде корумпиран, защо и един полицай да не може? Това би обяснило лекотата и дискретността, с които Да Силва ме доведе тук, но ако той имаше толкова силни връзки, кой беше мъжът на плажа, убиецът, чието тяло сега се носеше към бреговете на Пулия? В този миг подгизналият ми мозък изключи и аз отново заспах, този път — дълбоко. Когато се събудих, светлината под вратата беше изчезнала.
Лежах настрана, положила главата си върху спалния чувал, сигурно бях заспала отново. Беше още по-студено отпреди. Нощ. Усещане за по-дълбока, глуха тишина в невидимия свят извън моя затвор. Очите ми пробягаха по импровизирания ми модел, чиито контури имаха смисъл само за мен. Парченце хляб се търкаляше извън кръга. Притиснах го, намачках го между пръстите си, докато не стана еластично, направих глава, подобие на малко, закръглено тяло. Катрин. Моята сестра, Катрин.
В полицейското управление във Венеция бях признала, че съм убила Алвин Спенсър — какво друго можех да направя, след като трупът му седеше в креслото в дома ми? Не бях успяла да се отърва от него, да подредя нещата. И когато Да Силва ме попита защо, можех да мисля само за сестра си Катрин, която беше починала. Във вана, която миришеше на бадеми.
Никога не мислех за Катрин. Не можех да си го позволя. Защото, когато го допусках, спомените ми се разбъркваха и размътваха, непрозрачни като маслото, когато се разтваряше във водата. Знаеш какво си направила. Но ти нямаш вина. Нямаше, нали? Вината беше на мама.
После бързо събрах парченцата, прекосих стаята, залитайки, и ги хвърлих в кофата с урина, където им беше мястото. Бръмбарът се поклащаше в кашата.
Нямаше начин да знам колко време беше изминало, докато стоях в тази стая, но мисля, че са били три дни. Вторият път, когато се събудих, беше от чукане по вратата. Гласът, който разпознах като силния акцент на Рибешкия дъх, гръмко ме инструктира да застана в ъгъла с лице към стената и да си поставя превръзката на очите. Спуснах се да изпълня нареждането. Три резета изщракаха, преди да влезе. Той не говореше. Чух го да прекосява стаята и да оставя нещо, а после лекото плискане, когато вдигна кофата. Радвах се, че трябва да прави това, че то го унижава. Вратата отново се отвори и затвори; в този кратък момент се опитах да помириша газовете от раздвижилия се въздух или маслинови листа — може би тор, дори аромата на хляб — каквото и да е, само и само да ми подскаже къде се намирам. Единственото, което усетих обаче, беше прах. Бравата щракна отново, после гласът ми каза, че мога да сваля превръзката. Втурнах се към вратата и се ослушах, разпознах, че стъпките се отдалечаваха, а после — слабия звук от запалването на кола.
Провизиите ми се състояха от още една бутилка вода, пакет от мокри кърпички, друг сандвич с шунка, пакет шоколадови бисквити, малка оръфана кърпа, банан и кисело мляко с ягоди. Без лъжица. Постарах се, доколкото можех, да се измия и намъкнах влажните си джинси, които започваха да миришат на плесен. Все още увита в спалния чувал, бавно поглъщах храната, като съзнателно се наслаждавах на всяка хапка. Би било хубаво, ако имаше една цигара, но малко детоксикация нямаше да ми навреди. Почистих зъбите си с влажна кърпичка и със зърнистата вътрешност на банановата кора.
Същата процедура се повтори и на следващия ден. През по-голямата част от времето крачех по дължината на стаята и правех преси и опори от клек, за да се стопля, а в останалата част грижливо планирах бягството си. Пластмасата на кофичката от кисело мляко беше твърде крехка, за да бъде превърната в кинжал, но предполагах, че мога да изчакам зад вратата, да хвърля кофата по Рибешкия дъх и да изскоча навън, докато той избърсва пикнята от очите си. По звука от стъпките му съдех, че се спускаше надолу, наляво, към колата, така че можех да бягам надясно — но накъде по-точно? Дори ако Рибешкия дъх не носеше пистолет, не можех да съм сигурна, че е сам. Нямах дори и обувки, тъй като маратонките, които бях нахлузила във Венеция, бяха потънали в морето. Ако бараката, или каквото и да беше това, се намираше някъде надалече, което изглеждаше възможно заради заобикалящата я тишина, докъде щях да стигна по неравния терен, ако ме преследваха няколко мъже, един от тях разярен от лайняна баня? Можех ли да удуша Рибешкия дъх с превръзката за очите? Нямаше да е първият ми подобен опит, но не можех да разчитам нито на силата, нито на изненадата. И в сравнение с Алвин Спенсър, който беше умрял във ваната ми във Венеция, Рибешкия дъх беше професионалист.