— Записах ти няколко полезни адреса в Амстердам. Провери в плика. Помисли си за това. Ще следиш ли търга?
— Разбира се! — Прегърнахме се за сбогом.
Да Силва се появи рано сутринта, омачкан и потен. Беше пътувал през нощта. Чаках го на вратата на фермата под покафенелите листа на хиацинта. Бях опаковала най-доброто от венецианските си дрехи, въпреки че първото нещо, което планирах да направя, когато стигна в Лондон, беше да се отдам на сериозно пазаруване. Елизабет Тиърлинк щеше да има фантастичен гардероб за своя последен удар.
— Джудит! Това е невероятно!
— Не си прави труда. Ще тръгваме ли?
Не казах нито дума до Реджо. Да Силва изглеждаше по-сломен от всякога. Спряхме пред „Заминаващи“ под знак, на който пишеше „Kiss and Fly“.
— Е, ще се видим на търга. Можеш да ми се обаждаш, както обикновено, ако искаш.
— Разбира се, че искам. И после, ъъ… Ще се върнеш ли тук с мен?
— Не виждам причина да го правя. Финансовите въпроси могат да се уредят от Лондон. Където би било много по-трудно да ме очистиш.
— Разбира се. — Какво друго можеше да каже? — Но си помислих, че ние бихме могли…?
— Бихме могли какво?
— Нищо. Лек полет. Късмет!
— Чао, Ромеро. Де да можех да кажа, че беше хубаво.
16
— Значи към „Кларидж“, мадам?
— Да, благодаря.
Шофьорът ме настани в колата и заобиколи да натовари чантите ми. Досега успявах доста добре да се правя, че не забелязвах тези неща, сякаш приемах, че ми се полагаха, но само веднъж, когато навлязохме в „Мейфеър“, си позволих да изживея тайна трепетна възбуда. Двамата с Ли бяхме направили нещо необикновено. Не беше само дързостта, но и умението да го осъществим. Наистина бяхме измамили аукционната къща. И ако си направех труда временно да изключа действителността, плячката също изглеждаше доста добра. Успокояващите кремаво-лимонени стени на фоайето с черно-белия мраморен под, апартаментът ми на втория етаж, огромният букет от свежи бели рози с визитка, подписана от Рупърт, тихата професионална почтителност на персонала на хотела. Само ако възмездието не идваше на токчета от „Лобутин“ с високомерието на предвидимата закономерност. Едва имах време да си поръчам сандвич с омар, когато от лобито ме уведомиха вежливо, че мис Белвоар ме чака долу.
Мамка му, по дяволите! Познавах само една мис Белвоар — Анжелика. Пребиваването й в аукционната къща съвпадна за кратко с моето, но по-важното — тя беше довела Алвин Спенсър във Венеция. Най-неприятното беше, че сестрата на Алвин беше сгодена за брата на Анжелика. Анжелика очевидно бе видяла Елизабет Тиърлинк на снимка от биеналето във Венеция и забелязала приликата й с Джудит Раниш. Беше насърчила Алвин да се свърже с мен, вероятно с надеждата да придобие някакъв трудов опит в галерията ми или може би просто от любопитство. Не успях да установя кое от двете, когато изчуках Алвин в апартамента си във Венеция, а след това го удуших с шал от „Ермес“, докато се опитваше да снима момента за поколенията. Това беше проблемът, от който Да Силва толкова ефективно ми помогна да се отърва, и не очаквах да видя отново Анжелика. Тя вече не работеше в аукционната къща. Тогава какво правеше тук?
Направих няколко неуспешни, трескави опита да оправя лицето и косата си пред перления блясък на огледалото в банята. Нямаше време за експресно боядисване. Ако Анжелика ме познае, тогава цялата продажба отива по дяволите, а без това… Споменът за Салваторе, копаещ ямата в горещата, твърда земя, премина пред очите ми. Не можех да направя абсолютно нищо, освен нагло да отричам. Поне да си осигуря малко време. Бързо събрах косата си в разрошен кок. Изобщо не стигнах до фризьора в Сидерно и след месеци липса на грижи тя отчайващо приличаше на старата прическа на Джудит. Когато завъртях главата си, за да закопчея шнолата, сребристият ръбец от белега на бузата ми проблесна на светлината. Бях свикнала да го покривам с коректор, но не си бях направила труда да се гримирам за самолета. Джудит Рашли нямаше белег. Използвайки червило и памучен тампон за уши, аз го усилих много леко, достатъчно, за да изпъкне. Единственото друго нещо, което можех да направя, беше да използвам европейската нотка в моя акцент. Произходът, който бях измислила за Елизабет Тиърлинк, я определяше като швейцарка. Вдигнах служебния телефон.
— Тук е мис Тиърлинк от 203. Моля, кажете на мис Белвоар, че ако бъде така любезна да ме почака във „Фумоара“[29], ще сляза след минута.