Беше малко след седем, прилично време за питие. Залата на бара в стил ар деко беше слабо осветена и освен това имаше строга политика, забраняваща снимането. Пристрастеността на Алвин Спенсър към селфита не му беше донесла нищо добро.
Анжелика се изправи да ме поздрави, когато влязох в бара. Точно толкова висока, руса и тънка като клечка, както си я спомнях, тя носеше елегантна максирокля от „Долче и Габана“, с десен на пеперуди. Памучната ми риза и дънки изглеждаха смачкани и мърляви след пътуването — способността на Анжелика да ме кара да се чувствам непохватна и раздразнена не беше намаляла с времето. Добре. Подадох вдървено ръка.
— Елизабет Тиърлинк. Съжалявам, не очаквах… вие трябва да сте?
— Анжелика. Анжелика Белвоар. Рупърт ме изпрати да ви поздравя с добре дошла. Ние сме, ами, тоолкова развълнувани!
Дотук с излиянията, но в очите й се забелязваше бдителност, която не й беше отличителен белег, когато се разхождаше из отдела.
— Рупърт?
— О, да, съжалявам. Работех в аукционната къща, но сега съм на свободна практика. Върнах се, за да подсиля профила им в социалните медии.
— Невероятно!
Сервитьорът донесе две чаши шампанско. Отпихме, усмихнах се в очакване.
— Така, да, невероятно, нали?
Продължих да се усмихвам. Нямах намерение да я улеснявам, макар че сърцето ми биеше толкова силно, че се изненадвах, че не можеше да го чуе над тихата непретенциозна мелодия от пианото в салона. Анжелика се поизправи. Представих си за миг как я удрям с чашата с шампанско и побягвам.
— Ох! Едва не забравих — Рупърт ме помоли да ви донеса тези.
Три каталога за търга през юли, с лъскаво приложение на Жена с ветрило II. Изглеждаше великолепно, наистина красиво. Прелистих учтиво другите страници.
— Разбира се, имаме и Де Конинг, и някои други невероятни неща — един Сезан, един Утрильо.
— Чудесно.
— И така — продължи Анжелика, отстранявайки кичур коса от лицето си с познат жест. — Очевидно ние наистина нямаме търпение да продължим да рекламираме търга и фантастичната ви находка. Това ще бъде нещо голямо! — Тя започна да обяснява „стратегията“ си за Инстаграм, но аз я прекъснах.
— Анжелика — казах, — звучи странно да ви питам това, но познавате ли човек на име Алвин Спенсър? — Ако имаше подозрения, по-добре да я изненадам. Тя замълча. Огледах лицето й. Изненадана, но не учудена.
— Толкова се радвам, че попитахте. Вашето име ми беше познато, бях го виждала във Фейсбук. Опитах се да ви пиша миналата година, но…
Бях изтрила социалния медиен профил на Джентилески малко след като се запознахме с Алвин.
— Направих някои промени — купувам за частни клиенти. Но питам за Алвин, защото той ме посети в галерията във Венеция. Миналата година, мисля? Готин тип, как е той? — Леко и небрежно, колкото си искате.
— О! Съжалявам, ами това наистина е неловко. Той, ъъ… той почина.
— О, боже! Колко ужасно. Беше ли болен? Той изглеждаше…
После само трябваше да слушам, докато Анжелика обясняваше трагичното изчезване на Алвин. Дискретно направих знак за още по една чаша, които ни стигнаха до откриването на тялото на Алвин в Италия. Изразих общоприетото безразлично съчувствие, гледайки лицето й, като от време на време я докосвах по ръката.
— Това просто е… тъжно, наистина — заключи тя. — Той беше толкова сладък и изпитваше такава страст към изкуството. Но той не можа… той просто не можа да се пребори със зависимостта си.
— Истинска трагедия — съгласих се аз. В разказа на Анжелика се усещаше недоумение, отказ да повярва, че с неин познат се е случило нещо толкова ужасно.
— Но мога ли да ви попитам нещо? — Тя се наведе напред. Ето, започва се.
— Когато ви видях, бях сигурна, че ви познах. Очевидно си спомних името. Познавате ли някого на име Джудит? Джудит, ъъ… Рашфорд или нещо подобно? — Нейната небрежност само показа колко внимателно е планирала въпроса.
— Съжалявам, никога не съм чувала за нея.
— Просто съжалявам, но наистина много си приличате. Тя работеше в аукционната къща.
— Може би имам двойничка! — замигах аз. Анжелика сякаш ме оглеждаше под червената светлина на лампите в пушалнята.
— Всъщност не, наистина. Вие сте много по-красива, Елизабет!
Докоснах с ръка бузата си, като внезапно пожелах залата да беше по-осветена.
— Много мило. Чувствам се наистина неловко от това. Ски инцидент, когато бях дете!