— О, горката — изобщо не бих го забелязала. Аз също имам! На коляното. Кицбюел, когато бях на десет.
Сега, когато разговорът се насочи към склоновете, Анжелика изглеждаше много по-спокойна, дори убедена. А тя беше тук, за да ми се подмазва в края на краищата. След като поговорихме пет минути за различни алпийски курорти, тя обясни за планирана фотосесия, която след това щеше да бъде „пусната“ в социалните медии, за да се насърчи интересът към търга. Sky News искаха интервю и имаше запитвания от няколко седмични списания. Което означаваше, че ще трябва да се обадя на майка ми. Прекрасно. Бях отсъствала от Англия прекалено дълго; промените в аукционната къща би трябвало да ме подготвят за масови медийни тържества, но тогава трябваше да мисля за други неща. Сега трябваше да правя шибан аудиозапис за Гоген. Когато работех в къщата, се очакваше, че продавачите биха искали да останат анонимни — „собственост на една дама“ или името на търговец беше достатъчна информация за каталога. В миналото продажбите бяха сравнително дискретни — големите пари можеха да привлекат вниманието със сигурност, но само след свършения факт. Сега обаче всички бяха известни, всички пееха отчаяно пред огледалото в спалнята, искайки да бъдат избрани, да стигнат до финала. Анжелика, която с гордост ме информира, че има 33 хиляди последователи на профила си в Инстаграм, очевидно беше много по-напред от мен в това отношение. Казах си, че е хубаво, че тя най-накрая е намерила своята ниша, ако правенето на селфита на благотворителни модни прояви можеше да се нарече кариера, но дори и на мен това ми звучеше злобно. Какво у нея ме караше да се чувствам толкова… провинциална?
Поне за момента бяхме постигнали примирие по въпроса за самоличността. И все пак, когато най-накрая си тръгнах от пушалнята, копнееща уморено за чаша английски чай и сън, почувствах очите й върху мен, докато прекосявах фоайето, и по гръбнака ми полазиха тръпки.
— Как си, миличка?
Двете с майка ми преминахме през редовната рутина на нашите нередовни разговори — за времето (глупости), какво е правила (нищо особено), какво се случва в съседство (обичайното).
— Слушай, мамо. Аз съм в Лондон.
— Ами това е хубаво.
— Да. Виж, има нещо, което може би трябваше да ти кажа по-рано. — Чух я, че рязко си пое дъх.
— Нищо сериозно. Просто… ами — тук съм, за да продам една картина. Чрез моята галерия.
— Това е добре, нали?
— Ще бъде голям успех. Но когато я създадох, промених името си. Мина доста време оттогава. А във вестниците ще пишат за продажбата. Не исках да останеш шокирана.
Тя замълча.
— Мамо? Там ли си?
— Съжалявам, просто сложих чайника. Виж, разбирам. Така е най-добре. Като имам предвид това… това, което се случи.
Случилото се, най-голямото постижение на Джудит Рашли в Ливърпул, беше, че я бяха намерили с мъртвото тяло на нейната петмесечна сестричка в ръцете й.
— Добре тогава. Благодаря.
Друга особеност на нашите малки разговори беше ужасната празнина накрая.
— Пази се, мамо.
— Чао, Джуди. Обичам те.
— Не, не ме обичаш — прошепнах, след като бе затворила.
След фермата докосването на спалното бельо „Пратеси“ до кожата ми беше прекрасно, но дори астрономическият брой на нишките в тъканта не успяваше да прогони образа на Анжелика от ума ми. Какви бяха опциите ми? Премахването й може би нямаше да е трудно, но би било глупаво. Да я изнудвам? Да Силва убедително беше уредил откриването на тялото на Алвин — Анжелика, изглежда, не се бе усъмнила в историята за свръхдозата, но Да Силва би могъл да направи още нещо, с което да компрометира семейството? Но защо Елизабет Тиърлинк ще се занимава с такива неща? Да нападам Анжелика, би означавало да се изоблича.
Отново се обърнах и се втренчих в тавана. Поне майка ми не създаде проблем. Тя винаги е била най-слабото звено в нестабилния мост между моето минало и настояще. Практично би било да се отърва от нея още преди години, но някак си все не намирах време. Съмнявах се, че ще проговори, а дори да го направи, ще бъде само пред групата пияници в кръчмата. И все пак, във времето на социалните медии, трябваше само някой шибан клюкар да направи връзката между отдавна забравено съобщение в „Ливърпул Ехо“ и лицето, което споделяше шегите на дивана на Еймън Холмс[30], и прикритието на Джудит Рашли щеше да струва по-малко от нейния Гоген.
Какви бяха шансовете ми? Струваше ми се, че бях прекарала по-голямата част от последните пет години, задавайки си този въпрос. Отхвърлянето на планираната от Анжелика реклама би изглеждало подозрително. Но бях прекарала дълго време, погребвайки старото си аз — не приличах много на нея и изобщо не говорех като нея, така че ако скъпата ми стара майка държеше устата си затворена, то шансовете ми изглеждаха доста добри. Анжелика нямаше за какво да се захване, освен случайната прилика, отслабена от белега. Всичко, което можех да направя, всичко, което трябваше да направя, бе да изглеждам спокойна.