За момент затворих очи. После светнах лампата и грабнах каталога. Жена с ветрило II заемаше цяла страница в средата, другата половина беше заета от другата звездна картина. Кръстопът на Де Кунинг. Абстрактната творба изглеждаше скучна и разкривена до ярките цветове на Ли, макар че снимката не можеше да улови деликатността им, почти минималните промени в тяхната дълбочина. Прокарвах пръстите си по страницата като медиум, който гледа на таро карти, все по-силно и по-бързо, докато не закачих с нокът и одрах по повърхността дебелата хартия в долния ляв ъгъл, където наметката на модела преливаше в рамката. Спомних си момента в Есен — Ли се беше навел, опитвайки се да снима оригиналния ръб на платното, а онова проклето джудже ни прекъсна. И тогава внезапно се изправих. Макензи Прат. Анжелика спомена картина от Морис Утрильо. Колекцията на Прат се състоеше главно от импресионисти и постимпресионисти. Много бавно разлистих страниците. Пръстите ми оставяха потни следи по широките бледи полета. Намерих Утрильо — съвсем посредствена картина, една от неговите безбройни улици в Монмартър. Макар че знаех какво ще видя, се насилих да прочета името на продавача. Собственост на мис Макензи З. Прат — З. за завист, злоба, злосторничество. Макензи участваше с картина в търга, което означаваше, че Макензи ще бъде в града. И знаех, че малката драскотина, която бях направила върху хартията, беше точно върху слабото място на Гоген. Работата с четката. Единственото нещо, което ме тревожеше. От аукционната къща го бяха пропуснали, възприемайки работата с четката като цяло, виждайки това, което искаха да видят. Но ако имаше недостатък, той беше там. В очакване на противника, на този, който не искаше да повярва. Както ясно го беше показала, Макензи мразеше Гоген. А тя ни беше видяла.
17
Инстинктивно пожелах да се втурна в аукционната къща на следващата сутрин и да проверя картината, но след една неспокойна нощ с мъчителни сънища размислих. Всеки намек за несигурност би предизвикал подозрения, особено ако Анжелика ме наблюдаваше. Творбите за търга през юли трябваше да бъдат изложени в продължение на три дни през следващата седмица: Макензи Прат без съмнение щеше да присъства на коктейла, организиран за откриването, така че дотогава съмненията ми относно нея и работата с четката на Ли трябваше да почакат. Вместо това прекарах сутринта на Бонд Стрийт, използвайки кредитната си карта на Джентилески най-активно за изминалата година. Докато методично минавах през бутиците, не можех да се отърся от усещането, че се въоръжавам за последен отпор, но нека поне да го направя, облечена в „Сен Лоран“. Когато влизах във фоайето на „Кларидж“ около обяд, телефонът ми иззвъня. Един услужлив портиер се втурна да ми помогне с торбичките, докато се опитвах да отговоря.
— Елизабет? Обажда се Рупърт. Как си? Грижат ли се добре за теб?
Бях успяла да приема новооткритата дружелюбност на Рупърт, но не мислех, че някога ще свикна да бъда нещо друго, освен „Хм“.
— Чудесно, благодаря. А ти?
— Е, нещата вече се задвижват — днес се появи информация в пресата. Разбрах, че хубаво сте си поговорили с Анжелика.
— Тя е страхотна, нали? — изчуруликах в отговор.
— Е, питах се дали би ме придружила на вечеря в любимия ми клуб?
— Разбира се, Рупърт.
Чудех се кой от бастионите на господстващата върхушка на „Пал Мал“ ще избере — „Атенеум“, „Тревълърс“ с прочутата му библиотека? Или може би „Брукс“, който преди предпочиташе?
— Супер. Става дума ЗА „Сохо Хаус“. — Въодушевлението на Рупърт не можеше да се скрие. Той наистина беше в крак с времето.
— Прекрасно.
— Значи, на Дийн Стрийт 76 в осем часа?
— Ще се радвам да те видя.
Историята за откриването на Жена с ветрило II беше публикувана в три национални ежедневника, както и в „Лондон Ивнинг Стандарт“. Прегледах ги на стола за педикюр в спа центъра „Елъмъс“ този следобед. Картината от Гоген бе представена като собственост на италианска банка, но всеки от тях споменаваше Елизабет Тиърлинк и Джентилески заедно с предишни цени за картини на Гоген, подробности за предстоящия търг и спекулации за основната цена, определена за картината. Пет часа по-късно, след парна баня, кола маска и масаж на лице, Елизабет Тиърлинк се появи в пълния си блясък, жена, каквато Джудит Рашли беше мечтала да стане. Бях забравила колко време отнемат тези глезотии. Докато пазарувах, се опитах да се сетя какво бе носила някога Джудит. След като престанах да се ужасявам от спомените за собствения си незрял вкус, прецених, че Рупърт и Анжелика са ме виждали само в черен костюм, така че избрах новите си покупки в изискана неутрална гама. Косата ми беше скъсена с няколко сантиметра и постоянно щях да я нося вдигната, за да се вижда по-добре малкият белег. Не беше кой знае какво, но докато се оглеждах, преди срещата с Рупърт, жената в бялата блуза от „Гучи“ със строго, чисто лице, имаше съвсем незначителна прилика с онази младша асистентка, която бях някога.