Пристигнах първа и седнах на една маса под нагревателите на терасата на приземния етаж, за да изпуша една цигара, преди Рупърт да се появи. Клубът изглеждаше огромен, имаше няколко етажа с ресторанти и приемни, всички изискано боядисани в цвят есенция от японски чай в хипстърски стил. Един мъж на съседната маса в дънки от „Нуди“ и с прическа тип Джордж Майкъл се оплакваше на сервитьора от правилото „без Мак след седем“. Приемането на различната клубна политика от Рупърт — без костюми — се изразяваше в това, че беше свалил сакото и вратовръзката си, което създаваше нелицеприятен ефект около хълбоците му, докато се провираше между посетителите в бара.
— Току-що се записах в този клуб — заяви ликуващо и ми подаде чаша шампанско. — Вече са навсякъде — Истанбул, Мумбай.
— Супер е.
— Така. — Той се приведе напред и аз си сграбчих чашата, преди шкембето му да преобърне масата.
— Имам добра новина — договорихме се за основната цена за нашето момиче. Двеста.
— Хубаво — казах спокойно, сякаш всеки ден получавах десет процента от двеста милиона.
— И разпращаме някои стимуланти.
— Стимуланти?
— Вътрешна шегичка в отдела. Нали знаеш, рекламни резюмета за големите клиенти.
Знаех. Бях писала няколко такива навремето — разточителни описания на инвестиционната стойност на картините, насърчаващи сериозните купувачи да се запишат за аукционни табелки. Питах се дали Рупърт знаеше произхода на термина „стимулант“, но когато видях похотливото очакване в погледа му, изпитах лошото предчувствие, че знае.
— И получихме доста впечатляваща реакция. Включително запитване от страна на Хейдар Зулфулгарли. — Той се облегна назад, за да се наслади на реакцията ми.
— Петролният бос?
— Същият.
Откакто отворих Джентилески, следях бизнес списанията, както и социалните мрежи, актуализирайки списъка си със заможни купувачи и колекционери. На няколко пъти попаднах на името на Зулфулгарли, въпреки че не останах с впечатлението истински да се интересува от изкуство. По-скоро спадаше към типа мъже, които кръщаваха яхтите си на вторичните полови белези на жените. Със сигурност беше заможен — олигарх от Азербайджан, от поколението, натрупало богатства от превръщането на държавните активи в частен капитал.
— Откога е клиент?
— По всичко личи, че е основал фондация за култура. Фактът, че се старае да помага на народа на Азербайджан, е похвален.
— Значи, щом Зулфулгарли проявява интерес, това може да доведе до доста… конкуриращи се оферти?
— Вече пуснах слуха. Дискретно, разбира се. Но получихме запитвания от… — С известно затруднение Рупърт извади телефона от джоба си и прегледа списъка с имена. Мнозина вече познавах, но трябваше да преглътна учудването си, когато видях „Фолкванг музеум“ в Есен. Картината на Ли да виси до истинската…
— Утре ви предстоят снимки с Анжелика. Тя е истинска вълшебница в този Инстаграм.
— Нямам търпение.
— Чудесно. Искаш ли вече да хапваме? Говеждите ребра тук са върхът.
Върхът? О, Рупърт.
— Имаш ли нещо против да изпуша една цигара преди това? — Посегнах за пакета на масата и запалих, свела очи към пламъка на запалката. Когато вдигнах поглед, Рупърт ме гледаше втренчено. Все още държах оранжевата евтина пластмасова запалка, купена от будка за вестници. Винаги съм ги използвала — смятах елегантните като дюпона на Да Силва за прекалено претенциозни. Рупърт сякаш се стресна. И тогава си спомних.
Двамата с Дейв, сгушени пред склада, ръката ми свита над трепкащата клечка кибрит. Рупърт ми хвърля неодобрителен поглед, задето общувам с общите работници. Асоциацията между обект, жест, лице. Мамка му.