Бързо я изгасих.
— Впрочем хайде да хапваме. Отвратителен навик.
Рупърт бързо примигна и огледа озадачено терасата.
— Съжалявам, Елизабет. Имах deja vu. Изпуши си я спокойно, ако искаш.
— Всъщност така или иначе не съм заклета пушачка, а и съм гладна. Хайде да вечеряме.
Ако някога съм имала желание да бъда известна, щях да се насладя на следващите няколко дни. При наличието на оскъдни летни новини, представата за безценен шедьовър, висял незабелязан години наред на кухненска стена, беше вълнуваща. Като „момичето, открило Гоген“, Елизабет Тиърлинк имаше своя звезден миг. Интервюираха я за „Скай Нюз“, разговаряше непринудено с гримьорите, докато пудреха и усъвършенстваха лицето й, услужливо позираше на предните стъпала на аукционната къща и на благотворителен обяд в галерия „Уайт Кюб“. Електронната поща на Джентилески преливаше с покани за откривания, партита и конференции. Елизабет даде две интервюта за италиански вестници и едно за Правда и се усмихваше, и усмихваше, и усмихваше.
Тъй като Анжелика Белвоар не можеше да бъде елиминирана, направих всичко възможно да я неутрализирам, превръщайки се в най-добрата й приятелка. Първоначално, докато се втурвахме от невероятно парти към фотосесия, към друго парти, я хващах да ме поглежда с известно подозрение, сбръчквайки красивите си черти. Но объркването не беше нещо нетипично за някой с коефициента на интелигентност на Анжелика — беше й много по-лесно да повярва, че Елизабет е точно такава, каквато изглежда. Смятах, че колкото по-често Анжелика вижда „Елизабет“, толкова по-малко място ще остане в паметта й за Джудит. Създадох профил в Инстаграм, @gauguingirl, само за да я следвам, и не пропусках да изразя „възторг“ или да напиша „тооолкова сладко“ под всеки неин пост. Правехме планове за купони в Ибиса през лятото след търга, Анжелика даже предложи да се срещна с брат й и съпругата му следващия път, когато отида в Манхатън. He бях сигурна, че дори Емили Пост[31] има представа за коректния начин да се представиш на някого, когато си убил член от семейството му, но не се тревожех за това. Неясните планове, които бях обмисляла в Калабрия, започнаха да се сливат в съзнанието ми.
Да Силва щеше да бъде в Лондон за търга, но предполагах, че ще се опита да ме убеди да се завърна в Италия веднага след приключването му. Това ми предоставяше възможност за бягство. Той не беше запознат с начина, но който работеше аукционната къща — ако можех да измисля среща, документи, които трябва да бъдат подписани за прехвърлянето на парите на Сочиета Мутуале, официалната им дестинация, предполагах, че бих могла да му се изплъзна за четири или пет часа, достатъчно, за да взема влака „Евростар“ за Париж. Но не повече — той би могъл да използва положението си вGuardia, за да ме спрат на границата, ако ме заподозре. Но той не знаеше за картината от Ван Донген, която чакаше на сигурно в хранилище извън града. Това бе застрахователната ми полица. Отидох до гарата „Сейнт Панкрас“ и купих еднопосочен билет първа класа, като платих в брой, след което го оставих в багажните клетки на близкия магазин (на 380 метра, според уебсайта), за да го взема в деня след търга. Не можех да рискувам Да Силва да го открие сред вещите ми, ако започне да рови. А после?
Не се тревожех кой знае колко за това, тъй като с наближаването на датата на огледа мислите ми натрапчиво се връщаха към онзи труп в Албания, към Салваторе, който копаеше гроба ми. Начервената уста на Макензи Праг се появяваше като паст на богомолка в сънищата ми. Но всичко, което можех да направя, бе да продължавам да се държа до търга. Що се отнася до Рупърт, той беше толкова зает да потрива ръце пред перспективата за комисионата, която се очертаваше за аукционната къща, че изглежда, беше забравил за подозренията си, но за всеки случай избягвах да паля цигара пред очите му.
Оказа се, че имам основателна причина да изпитвам инстинктивен страх от Макензи Праг. Първата й нападка дойде под формата на становище, публикувано в „Гардиън“ два дни преди огледа. Прат беше представена като „изтъкнат международен критик на изкуството“, а същността на написаното от нея бе, че аукционната къща няма право да продава картина, за която се „твърди“, че е от Гоген, защото той е бил експлоататор, расист, колонизатор и е злоупотребявал с млади полинезийки. В рамките на около пет секунди онлайн коментаторите започнаха да призовават картината да бъде изтеглена. Настояваха да се бойкотира търгът, макар че същата вечер на дружески старомоден коктейл в „Айви Клуб“ Чарлс Ийгълс ми посочи, че няма повод за тревога, тъй като хората, пишещи в Туитър, че къщата е отвратителен бастион на привилегирования елит, така или иначе не можеха да си позволят да си купят каквото и да е оттам. Според Чарлс всяка полемика щеше само да допринесе за популяризирането на търга.