— Значи всичко е наред? — попита той. — Търгът все пак ще се проведе?
Въпреки че знаех, че не го е грижа за мен, ми бе обидно да ми напомня, че се интересува само от търга.
— Няма причина да не се проведе.
— А ти добре ли си?
— Защо да не съм?
— Иска ми се да бях с теб тази вечер.
— Както казах, всичко е наред. Ще бъде продадена. Няма от какво да се тревожим.
Пандора Смит ме поздрави възторжено във фоайето. Изглеждаше много по-добре, но правата й черна рокля не подхождаше на несполучливо избрания дебел чорапогащник под прилепналата пола.
— Толкова се радвам да те видя отново. И се надявам, че ще останеш доволна от начина на излагането.
На Гоген беше отделена цяла стена в галерийното пространство на лобито. Фонът беше от тъмнозелен филц, което подчертаваше богатите оттенъци.
— Перфектен избор. Поздравления.
Отстъпих, сякаш за да разгледам ефекта, и отправих поглед в долния ляв ъгъл. Не можех да видя нищо нередно в работата с четката, но все пак не бях експерт по Гоген. Пандора вече усилено работеше, обяснявайки аспектите на картината на възрастна австралийска двойка.
— Това е превъзходен пример за късния му стил — казваше тя. — Лекотата на мазката на четката наистина го прави изключителен. Можем да почувстваме освобождаването му. — Двойката кимаше сериозно и добросъвестно поглеждаха ту каталога, ту картината. Биваше си я.
— А, ето ви и вас! — Гласът идваше иззад лакътя ми. Изчаках няколко секунди, преди да се обърна и да погледна надолу към Макензи Прат.
— Съжалявам, не мисля, че се познаваме — казах студено.
— Виждали сме се в Есен. С китайския ви приятел?
— Разбира се. Трябва да сте Макензи. Как сте? Аз съм Елизабет. Прочетох материала ви. Доста е… впечатляващ.
— Знаете ли какво е направил с тези момичета? — изсъска тя. — Онези, които е рисувал? Заразил ги е със сифилис! Били са тринайсет-четиринайсетгодишни. Знаехте ли това? Сифилис!
Австралийската двойка тихо се отдръпна.
— Повдигате интересен казус. Нима сме готови да осъдим художника, а не изкуството? Утрильо например е бил хроничен алкохолик. Не си ли беше причинил неприятности, защото се съблякъл гол пред ученички? И все пак творчеството… — Продължих да бърборя достатъчно дълго, залата се изпълни с посетители, бях хванала Прат в капан под претекста на цивилизована размяна на мнения. Не можех да видя очите й зад неизменните слънчеви очила, но тъй като не показвах никакви признаци да спра, тя започна да маха с широките ръкави на своето кимоно от „Етро“ като раздразнен пингвин.
— Елизабет!
Беше Анжелика, с телефон в ръката.
— Може ли да направим няколко снимки, скъпа?
Помахах й и завъртях очи над главата на Макензи.
— Радвам се, че най-накрая се запознахме. Успех при продажбата!
Залата беше претъпкана и не видях Макензи през останалата част от вечерта. Рупърт дойде с пъшкане при мен, докато си взимах палтото.
— Наред ли е всичко, Елизабет? Видях те да говориш с Макензи?
— Разбира се.
— Възникна една неприятна ситуация. Това там е Уили Новак.
Той посочи слаб старец в прилепнали лилави дънки, с внимателно сресан бял кичур на челото.
— Той ще бъде домакин на вечеря преди търга следващата седмица в Съсекс. Надявахме се да присъстваш. Проблемът е, че очевидно е поканил и Праг.
— Не мисля, че това е проблем, Рупърт. Мога да се справя с нея.
Все още беше рано, когато излязох на Принс Стрийт, и макар че вечерта беше типична за Лондон през юни — сива и влажна — реших да се поразходя до хотела. Бях стигнала до Сейнт Джеймс Стрийт, движейки се доста бавно заради токчетата, когато Чарлс Ийгълс дотича след мен.
— Елизабет? Накъде си тръгнала?
— Наникъде, просто се разхождам.
— Искаш ли да хапнем? „При Чък“ на Доувър Стрийт?
Обърнах се към него. Беше нелепо красив. И би било толкова лесно. Може би непрофесионално, но пък никой нямаше да узнае. Огромното празно легло в хотелската ми стая… щеше да бъде толкова хубаво да се насладя на настоящето, да се отъркам в тялото му. Поколебах се.
— Не, благодаря. Трябва да ставам рано утре.
Той сви рамене по момчешки.
— Добре. Тогава отивам в „Анабел“ Някой друг път?