— Може би. Лека нощ, Чарлс.
Той пресече с бодра стъпка. Не се беше засегнал. Трябваше да мисля за други неща. Не за Да Силва, който каза, че би искал да е с мен. Не. Трябваше да мисля как ще се справя с Макензи Прат.
Тя не се отказваше от кампанията си срещу Жена с ветрило II. На следващата сутрин в клюкарската страница на „Мейл“ пишеше за нашата среща по време на огледа. „Очарователни галеристки в свада заради Гоген“. Смятах „очарователна“ за пресилено в случая на Макензи. Би Би Си очевидно бе на мнение, че тя има перфектното лице за радио, защото участва в Часът на жената, разпростирайки се за „вулгарното лично поведение“ на Гоген и неговото „отвратително патриархално отношение“. Аукционната къща трябваше да направи изявление и профилът @gauguingirl бързо се изпълни с тролове, които заклеймиха Елизабет Тиърлинк като позор за жените. Рупърт предложи Прат да не бъде канена на вечерята, но аз го убедих, че това само ще засили нейната враждебност. Най-добрата тактика беше да се държим така, сякаш недоразумението Макензи не съществуваше.
Както беше планирано, след пет дни двамата с Рупърт хванахме влака до Аръндел от гара „Виктория“. Бях натъпкала в шикозния си нов тюркоазен куфар „Ботега Венета“ нужното за една вечер и рокля с пайети от „Емилия Уикстед“, която поръчах от Понт Стрийт — блестящо творение, което бе толкова неподходящо за провинцията, че знаех, че ще изглежда перфектно. Изпитах удоволствие да гледам как Рупърт се мъчи да вдигне куфара в багажното отделение в купето на първа класа. Рупърт ми обясни, че Уили Новак е колекционер на съвременно изкуство, който провеждал различни прояви в къщата си „Лансинг Парк“. Целта на вечерята беше да се поухажват някои от основните клиенти на аукционната къща, както и да се привлече вниманието на „влиятелните“.
— Или които си мислят, че са такива — добави Рупърт с отвращение.
— Какви хора са клиентите?
— О, най-вече от финансовата сфера. Хедж фондовете. Знаеш.
Погледнах го съчувствено.
— Да, знам.
На гарата ни чакаше бял ролс-ройс, който ни прекара с нелепа тържественост по тесните, обрасли с къпини алеи до „Лансинг Парк“. След толкова дълго време в Калабрия бях забравила колко зелена е Англия през лятото, багрите на листата варираха от синкавозелено до тюркоазено, но дори да исках да привлека вниманието на Рупърт към красотата на флората, той бе потънал в любезен разговор с третия пътник, който за наше взаимно силно недоволство се оказа Макензи Прат.
— Напомнете ми, скъпа — изръмжа тя, докато пътувахме. — Кой беше китайският ви приятел?
— Колега от Париж — спокойно отговорих и си пожелах един от бодливите клони да се блъсне в колата и да й извади окото. — Работеше за шоуто „798“ във фондация „Вюитон“ миналата година. Пекинските художници. Успяхте ли да го видите?
Продължихме в този дух, докато спряхме на павираната алея пред къщата, но усещах погледа й дори когато лакеи в пълна униформа ни посрещнаха във вестибюла. Рупърт се справяше много добре с небрежното отричане, но все повече разбирах, че това е лично. Не разбирах защо Макензи ме ненавижда толкова силно, но нямах намерение да й се обяснявам.
„Лансинг“ се оказа изключително приятна къща от осемнайсети век от сив камък, леко покрит с мъх, с централен блок с фронтон и два павилиона с високи прозорци от всяка страна. Лакеите се представиха и ги последвахме по извитото крило към оранжерията. Плодовете по дърветата бяха заменени с малки диско топки, които блещукаха по пастелните рокли от петдесетте години на ято прислужнички, поднасящи чай. Тук имаше повече персонал, отколкото в проклетото имение „Даунтън“.
— Не е ли ужасно? — прошепна развеселено Рупърт, докато си сервираше половин кексче „Виктория“, отрупано с бита сметана и малини. Взех си една чаша „Ърл Грей“ и карамелен еклер. Не трябваше много, за да се нарушат изящните пропорции на тази стая, но нашият домакин със сигурност беше направил всичко възможно. Ламперията по стената без прозорци беше боядисана в бяло, до прозореца беше поставен препариран носорог с шапка на „Янкис“, ограден от две урни с пера от щрауси, боядисани в сребристо. Ромбовидните панели на оранжерията бяха украсени с още препарирани животни — глава на жираф, зейнал калкан, зебра, всяка една остроумно украсена с неподходяща шапчица. От скрита озвучителна система се носеха тихи ритми от Ибиса, а огромната камина беше превърната в блестящ бар от хром и сребро.
— Отвратително — прошепнах в отговор.
— Но клиентите го харесват. А, ето го Уили! — Рупърт впечатляващо превключи от презрение към сияещо удоволствие, поздравявайки Новак, а стаята започна да се изпълва с гости. Новак ме дърпаше ентусиазирано от една група към друга, представяйки ме като „момичето, открило Гоген“.