— А това е Лари Кинкардън.
— Здравей, Лорънс. Не мога да повярвам, че отново се срещаме.
— Здравей, скъпа.
Виждах, че Рупърт ме гледа одобрително, докато разкрих и този коз в играта на имена. Лорънс беше стар познат от купонджийските ми времена в Лондон, когато притежаваше нелегален бар в дома си на Честър Скуеър. Тогава беше муден и безполов; сега беше дундест и враждебен, но пък не съм срещала човек, който да изглежда по-добре, след като е зарязал хероина. Изобщо не се притеснявах, че ще ме разпознае — дори някога да е знаел името ми, винаги ме бе наричал „скъпа“, съгласно правилата на играта.
— Не съм те виждал скоро — успя да каже Лорънс между жадни вдишвания от електронна цигара с аромат на виолетки.
— Аз… пътувах. Не искаш ли нормална цигара?
Измъкнахме се през вратите на оранжерията на загладена морава, където семейство бели елени живописно се забавляваха. Дадох му пакета „Марлборо Голд“ и той запали с благодарност.
— Как си на тази вечеринка?
— Баща ми ме накара да дойда. Смята, че ще ми се отрази добре. Напоследък прекарвам по-голямата част от времето си в Шотландия за сметка на добрия стар Лондон.
— Не ти ли е скучно?
— Малко, но запазих жилището си тук. Старият Кевин все още е там.
— Спомням си го.
— Всъщност мислех да продължа вечерта на друго място. Уолдгрейв?
Свих рамене.
— Не ми говори нищо.
— По нашата част е — подсмръкна леко; изглеждаше неспокоен; може би беше заместил хероина с нещо по-меко.
От къщата прозвуча гонг.
— Предполагам, че трябва да се преоблечем. Ще се видим по-късно, Лорънс.
— Мислех да се измъкнем към единайсет? Не е толкова далече.
Звучеше добре. Всъщност звучеше перфектно.
Стаите за гости на първия етаж бяха подредени по централната галерия с табелки в стил барок от едуардианската епоха в сребърни рамки на всяка врата, напомняйки за добрите стари времена, когато разпътният начин на живот е бил провинциален спорт. Между всяка врата имаше голямо гипсово копие на класическа статуя, на която беше наречена стаята. Аз бях Венера Милоска. Макензи Прат, две врати по-нататък, беше Лаокоон. Всичко, което не беше бяло или мъртво в „Лансинг“, изглежда, беше направено от мрамор; след като се изпързалях по плочките от Карара в банята, намъкнах роклята с пайети и почуках леко на вратата й.
— Извинявай, Макензи. Просто се чудех дали имаш един нурофен? Главата ми ще се пръсне.
— Главата ли те боли, скъпа? Заповядай, влез.
Макензи намъкваше дребната си фигура в колосана права черна рокля от „Исей Мияке“ — главата й беше пъхната в един от ръкавите.
— В банята е — промърмори тя през крепа.
— Много благодаря. Съжалявам, че те безпокоя.
Прекосих килимчето от леопардова кожа на път към банята.
В моята стая то беше от оцелот; мраморът мри Макензи клонеше към цвят фуксия, за разлика от този при мен, който беше в черно и златно. На поставката на мивката беше отворен изискан черен кожен несесер, съдържащ обичайните кремове за лице, копринена маска за очи и пакет болкоуспокояващи.
— Намерих го! — извиках радостно. Налях вода в чашата, докато отварях шкафчето в банята. Валиум, золофт, лексапро. Значи Макензи страдаше от депресия. Интересно. На вратата висеше миниатюрна черна копринена пижама редом с плътен бял халат със сребриста бродерия „Лансинг Парк“ на джоба, същият като този в моята стая.
Макензи си беше свалила роклята, все още носеше слънчевите си очила. Кимнах й с благодарност и се отправих към вратата, но слаб крак в елегантна черна обувка я ритна и затвори.
— Така. Ето ни и нас, Елизабет.
19
— Мястото си го бива, нали?
— Можеш да зарежеш тези глупости, скъпа. Не те харесвам и ти не ме харесваш.
— Не мисля точно така.
— Успя да убедиш всички, че притежаваш оригинала на Жена с ветрило.
— Засега е собственост на клиента ми. Планираш ли да наддаваш за нея? — попитах безгрижно.
— Силно се съмнявам. — Тя се приближи, сложи сухата си ръка върху моята. Очите й зад очилата се втренчиха злобно в мен, но гласът й запази южняшката си мекота. — Не купувам фалшификати.
— Не смятам, че е фалшива. Нито пък аукционната къща.
— Тя е толкова фалшива, колкото и ти. Видях те там. „Проучване“ — друг път! Знам какво правиш. Може и да не мога да го докажа, но това не означава, че не знам.