Другата възможност беше да посрещна гола Рибешкия дъх и да му предложа едно чукане в замяна на моята свобода. Дори и без огледало в помещението, имах чувството, че не изглеждам готова за любов, но дори и смрадливо чукане си е чукане, а самият Рибешки дъх, изглежда, не държеше особено на личната хигиена. Но дори и да успея да го съблазня, се съмнявах, че бих могла да го подлудя от чукане достатъчно, за да се противопостави на Да Силва и да ме освободи. Това бе забавен, но глупав план. Ако Да Силва искаше да ме убие, вече щеше да се е случило. Не спомена ли да работя за него? Така че имах нещо, което той все още искаше, нещо, което можех да направя, дори ако стойността му се измерваше само в сандвичи и банани.
Тъй като винаги съм вярвала, че това, че някой решава да е нещастен, не е причина да не си прекарва добре междувременно, не протестирах срещу тези дни на пленничество толкова, колкото би се очаквало. Нямаше от какво да се страхувам, страхът беше безполезен. Просто реших да не му се поддавам. Часовете бяха дълги, но тъй като нямаше никакви извънредни ситуации, на които да реагирам, те бяха почти хипнотизиращи, което се засилваше с преминаването им — приятна апатия, достигаща до спокойствие. Спях и правех упражненията си, и декламирах глаголи на руски, а през останалото време мислех за картини. Чувала съм за затворници, които рецитират стихове или пасажи от Библията, за да не полудеят. Аз правех въображаеми разходки из Националната галерия в Лондон, мястото, където за пръв път видях истински картини. В паметта си се връщах най-често към една: „Път в Шантили“ от Сезан. Бях я разглеждала многократно, композицията беше цялата в зеленина, просто една пътека в гората, пресечена от дървени парапети, прашна земя и на заден фон — ниски бели сгради и чистата оранжева топка на изгряващо или залязващо слънце. На пръв поглед изглежда спокойно, дори доста безстрастно платно, но после виждате, че капризите на светлината са уловени толкова игриво, че листата сякаш потрепват от дъха ви. Толкова спокойно и все пак съвсем живо.
2
Или каракалът на Да Силва беше оцелял след плуването, или той го беше заменил и го държеше насочен към мен, когато най-после отвори вратата. Изчаквах послушно в ъгъла Рибешкия дъх и днешната вълнуваща кулинарна изненада, когато ме стресна познатият му глас:
— Вече можеш да излезеш.
След постоянната електрическа светлина цветовете на зимния пейзаж се завихриха като в платна на Кандински, докато излизах пипнешком навън, в невероятна ярка смес от зелено и златно, синьо и сиво, която се разсейваше под зимното слънце в скалиста падина, обградена от редки дъбове и ниски храсти. Остри миризми от мирта, гнила шума, бор. Да Силва отново носеше униформа, миришеше свежо на душ гел и одеколон. Болезнено усещах миришещата си уста и мазната, сплъстена коса. Рибешкия дъх не се виждаше никъде. Да Силва ми подаде найлонова торбичка.
— Весела Коледа. Върви и се приготви.
Чистият въздух подчертаваше задухата в това, което сега видях, че е бетонна барака, складово пространство с купчина селскостопанска техника, ръждясваща в ъгъла на кален двор. Имах чувството, че сме някъде на високо. Да Силва държеше пистолета, насочен към гърба ми, докато ровех в торбичката. Вода и влажни кърпички, четка и паста за зъби, сапун, дезодорант, гребен. Смъкнах мръсните си джинси и започнах да се мия, без да ме е грижа дали Да Силва ме наблюдава. Не можах да направя много за косата си, но ментата и сапунът, дори и студената минерална вода бяха прекрасни.
— Далеч са от обичайния ти стил.
Беше донесъл тъмносин анцуг, бяла памучна риза и лъскаво яке, бельо от супермаркета и наистина ужасен чифт мокасини в цвят бордо от изкуствена кожа.
— Трябваше да налучквам размера ти. А и повечето магазини бяха затворени за празниците. — Звучеше почти извинително.