Започнах да изпитвам топли чувства към Макензи. Макар да изглеждаше гротескно, единствено тя досега не копнееше да повярва в автентичността на Гоген.
— Нямам представа за какво говориш. Благодаря за ханчетата, но смятам, че си доста груба. Ще се видим на вечеря. — Втренчих се в нея. Тя бавно отдръпна крака си и ме пусна да мина.
Вечерята беше сервирана в друга стая с бяла ламперия, двайсет стола около бяла мраморна маса със сребрист тишлайфер и купчинки плодове, напръскани в сребристо. Завиждах на Макензи за слънчевите очила. Каталогът на аукционната къща за продажбите през юли беше поставен до всеки куверт. Новак ме беше сложил на почетното място вдясно от него; обсъдихме обновяването на „Дансинг“ по време на първото блюдо — охладена супа от краставици със стриди и тост с хрян. Обърнах се наляво, докато лакеите, облечени в бели кадифени сака, сервираха еленско карпачо с компот от вишни.
— Аз съм Елизабет. Приятно ми е. Не мисля, че сме се срещали.
— Нед.
Съседът ми беше много висок, толкова висок, че трябваше да се навежда ниско над чинията си. На поканата, която Рупърт ми беше дал, пишеше дрескод „приказен“. Повечето от мъжете около масата се бяха постарали — имаше доста жилетки в крещящи цветове и дори чифт оранжеви каубойски ботуши, но Нед очевидно не бе схванал идеята. Височината и позеленелият смокинг му придаваха траурен вид, за което допринасяше и разговорът. След като получавах единствено едносрични отговори на все по-отчаяните си въпроси, се престраших и го попитах с какво се занимава.
— Аз…
Наведох се окуражително към него.
— Вие…?
Настъпи пауза, през която бяха изсечени няколко квадратни километра от амазонската гора, а Гърция избра нов министър-председател.
— Аз… ходя на лов.
— О, с кого?
— В — Нед направи неимоверно социално усилие — Шропшър.
Той се облегна назад, смазан от приноса си към забавленията.
Известно време рязах последните полупрозрачни ленти от еленското, после се втренчих отчаяно в декорацията на масата. Взаимното ни мълчание беше прекъснато от Новак, който почука по чашата и даде думата на Рупърт да открие търга.
Рупърт се изправи на крака, стиснал чашата си с „Померол 71“. Новак може и да имаше вкус като цигански барон, но не можеше да се отрече, че бе щедър на евтиното вино. „Приказно“ за Рупърт се изразяваше в огромен смокинг от шантунг от „Фейвърбрук“ с десен на ананаси, който беше отвратително несъвместим с червендалестия оттенък на кожата му. Той направи няколко сервилни забележки за компанията, която, ако можеше да му се вярва, крепеше самостоятелно пазара на изкуството, после пристъпи към акцентите в търга. На финала беше мой ред — трябваше да говоря за откриването на Гоген. Изправих се, когато Рупърт започна да ръкопляска, като усещах свирепия поглед на Макензи от другия край на масата. Мястото на Лорънс между нея и една шведска манекенка, омъжена за поредния инвеститор в хедж фонд, беше празно. Предположих, че е излязъл за едно шмръкване. Представих съкратена версия на презентацията, която бях направила в аукционната къща, като подчертах съгласието на Рупърт и неговия екип за удостоверяване на произхода и се постарах да припиша на тях, а не на себе си, заслугите за експертизата относно автентичността на картината. Рупърт ме гледаше одобрително, усмихваше се и кимаше, и въпреки себе си, изпитах същото удоволствие, както и когато говорих първия път, чувство за емоционална подкрепа и съпричастност — всичко, което някога бях искала от него. Наистина, всичко можеше да е толкова по-различно.
— Ами ако грешите? — Гласът на Макензи ме прекъсна, преди да приключа, което поне предизвика интерес. Жените наблюдаваха сериозно, показвайки колко са интелигентни и културни, но мъжете не изпитваха нуждата да се преструват и повечето от тях си проверяваха телефоните.
— Ами ако всички вие грешите? Ако картината е фалшификат?
Макензи очевидно беше пийнала повечко от бордото, явно бе надвишила препоръчителната за застаряващо джудже доза. Независимо от това думата „фалшификат“ беше табу, в изкуството тя беше еквивалент на думата „негър“. Тя прозвуча в тишина, която натежаваше, докато лакеите поднасяха чинии с токачка в трюфели, задушени в жълто вино от Юра. Двамата с Рупърт си разменихме внезапни дружески погледи.
— Не мисля, че щяхме да сме тук тази вечер, ако не се доверявахме безусловно на професионалната квалификация на Рупърт и неговия екип — отвърнах накрая. — В света на изкуството не съществува друга институция с толкова неопетнена репутация. Именно затова пожелах да продам картината чрез тях, за да бъда абсолютно уверена в нейната автентичност. Не се съмнявам, че като сериозен колекционер самата вие ще се съгласите.