Когато излязох от стаята, Макензи лежеше върху кожата, а слушалката от лявото й ухо бе притисната към врата й, където собствената й тежест би я наранила. Като жест на добра воля смятах да й сложа слънчевите очила, но пламъкът на свещта докосна края на падналата й перука и промени плана ми. След като си измих ръцете, спрях за миг пред затворената й врата. Под мекия дървесен аромат на свещта определено се усещаше по-силна, горчива миризма на опърлена коса. На долния етаж черно-белите плочки по коридора блестяха перлено под светлината на свещите, която се отразяваше в лъскавината на гладките дървени перила. Неустоимо. Повдигнах роклята си, възседнах ги и се спуснах.
Розмарин от оградените лехи, гниещи листа, дъх на тамян от старите камъни, всички силни миризми на нощта. Лорънс ме чакаше в двора на конюшнята и пушеше. В тъмното повече приличаше на старото си аз. Не бях в настроение за парти, но отпуснатият му дългокрак силует ми припомни други нощи с аромат на люляк пред къщата на Честър Скуеър и ме прониза толкова силно предусещане, че ахнах. Лорънс включи старото си волво на скорост и ми предложи една линия кокаин от двете, подготвени върху широкото арматурно табло.
— Добре ми е и така, благодаря.
— Както искаш, миличка. Ще имам и за днес, и за утре. Подръж това. — Хванах волана, навлизайки в един завой, а той се наведе под ръцете ми, за да смръкне.
— Уау. Ободряващо! — Той се намести на седалката.
— И така, какво има в… Уолдгрейв?
— Една французойка. Идваше някога на площада. Наема къщата за партита — нали знаеш как е. Мамка му, тъмно е като в задника на миньор. Мразя провинцията. Къде е джипиесът, скъпа?
Отне ни час, за да изминем петте мили до къщата, най-вече защото Лорънс се разправяше с дамата от навигацията. Когато намерихме портите за алеята в края на едно село, Лорънс настоя за още една линия, няколко цигари и поверителна тирада за неоснователното скъперничество на баща си, преди да се сети, че би трябвало да изпратим есемес на домакинята с кода за достъп, който той предвидливо бил записал някъде. Това някъде се оказа смачкана касова бележка от Хертфорд Стрийт № 5, скрита дълбоко в археологическите пластове на жабката на волвото, така че доста след полунощ портите най-накрая се отвориха, за да ни пропуснат.
— Това ще ти хареса — сияеше Лорънс, когато пазачът ни показа място за паркиране. — Вечеринките на Естел си ги бива.
— Има още нещо, преди да влезем, Лорънс.
— Какво, скъпа?
— Не би ли искал да извадиш банкнотата от пет лири от носа си?
Над нас се разнасяше песен на Хенри Пърсел, докато пазачът прибра телефоните ни на входа. Пригладих пайетите и си помислих раздразнено, че ми се щеше да имах дъвка. Трябваше да си измия зъбите, преди да тръгна, но онова джудже ме разсея.
— Мили мои! Вие сте последни! Елате, влезте и нека съблечем тези мокри дрехи. Е, кой е това, Лорънс? — Акцентът й беше комично френски.
— Поредната робиня на любовта — отвърнах аз.
Тя запляска с малките си ръчички с черни дантелени ръкавици.
— О, харесваш ми! Хайде, елате!
Радвам се, че не бях приела кокаина, който Лорънс ми предложи в колата, иначе може би самата аз щях да получа сърдечен удар. Жената пред нас можеше да е близначка на Макензи. Също толкова дребна и сбръчкана, със слънчеви очила и безформена черна рокля. Единствената разлика беше, че косата й беше черна и че държеше камшик с абаносова дръжка, докато ни водеше по коридора към двойни врати.