Белият ролс-ройс беше изпратен да върне гостите в Лондон. Лорънс бе поискал да го оставят на „Гетуик“, за да вземе самолета за Единбург. Беше почти 7 сутринта, когато се сбогувах с Рупърт, който през по-голямата част от пътуването изпращаше съобщения и от време на време полагаше утешително ръка върху моята. Парамедиците ме бяха увили в одеяло, което притисках към себе си дори и в обгръщащата ни топлина на колата, за да изглеждам в шок. Знаех как се чувстваше шведската манекенка — куфарчето ми „Ботега“ беше произведено само в десет екземпляра в тюркоазено. Слава богу, че си бях сложила часовника „Вашерон“, преди да тръгна с Лорънс.
— Майната му! — възкликна Рупърт изведнъж. — Извинявай, Елизабет.
Чарлс Ийгълс беше изпратил съобщение, че е бил събуден от обаждане от „Мейл“. Трагичният инцидент в „Лансинг“ след драматичното изобличаване на Гоген от единствената жертва на пожара. От същата жена, която беше направила с такова нетърпение репортажа за „сдърпването“ преди седмица. Според Рупърт някой от гостите се беше обадил.
— Чарли мисли, че трябва да дадем интервю. Съжалявам, че те питам, но ще се справиш ли?
— Разбира се. Но… може би трябва да изчакаме и да се съобразим с желанието на семейството на бедната Макензи в Щатите? Те вероятно дори все още не знаят.
— О, никой не се интересува от нея. Всичко е заради картината — Чарли смята, че това ще превърне търга в истинска сензация — драматичната история, която преследва Гоген. Вече си представям интервю в някое неделно предаване.
Рупърт звучеше опечалено. Очевидно не защото идеята беше отблъскващо безсърдечна — просто защото не се беше сетил пръв за това.
Най-после си бях отново в стаята и точно щях да си изключа телефона, когато получих есемес от Да Силва.
Джудит. Кажи ми, че си добре.
Всичко е наред.
Видях пожара в къщата, в която гостуваше. Беше по Би Би Си. Казаха, че една жена е починала.
Не съм аз.
Много се радвам, че си добре. Обади ми се по-късно.
Защо се тревожеше Да Силва? Не беше като да носех картината в чантата си. Взех една от огромните хотелски възглавници, прегърнах я и зарових лицето си в пухената й мекота. Тя миришеше на „Мицуко“ и имаше вкус на морска сол и лимони.
21
Чарлс Ийгъл определено се беше развихрил, докато бях спала. Събудих се с две гласови съобщения от изпълнени със съчувствие жени от „Мейл“ и „Стандарт“, които се интересуваха дали съм в състояние да говоря за пожара, имах пет пропуснати обаждания от Рупърт и развълнуван имейл от отдела за връзки с обществеността в аукционната къща, с предложение за интервю за Channel 4 News. Рупърт очевидно не беше на себе си, тъй като когато му се обадих, открих, че вече е в хотела. Не бързах да сляза долу в обикновена черна ленена рокля, която изразяваше адекватната степен на уважение към починалата. Рупърт нагъваше топъл сандвич със сирене и „Блъди Мери". Поисках чай „Лапсанг“ и нарязан портокал.
— Как се чувстваш, Елизабет?
— Все още съм в шок. Представям си какво им е на близките на Макензи.
— Инфаркт — произнесе Рупърт, разклащайки соса „Уорчестър" над третото си парче. — От връзки с обществеността току-що са го чули от полицията. Ужасно е, разбира се, но това означава, че джамборето може да продължи. Фантастичен стимул за търга! — Той вдигна тост с гъстата червена течност.
— Предполагам — отвърнах тихо.
Рупърт остави чашата си.