— Ако се чувстваш зле от това…
— Не, разбира се. Просто… Толкова ми е мъчно за нея. Всъщност тя бе много мила, когато я видях за последно. Извини се за думите си. Разбира се, уверих я, че всичко е наред. — Издадох съвсем лек стон. Рупърт сложи ръка върху моята, което, изглежда, му се бе превърнало в навик.
— Виж. Знам, че всичко… е ужасно цинично, интервюта и статии и какво ли не. Но просто така стоят нещата сега. Трябва да се движим с времето. Да приемаме промените.
За миг си помислих, че се е задавил, но после разбрах, че се опитва да имитира отворените йоркширски гласни на Пандора.
— Наясно сме с играта, нали, Елизабет? И ако това означава да бъдем неискрени с невежите, то и ще го направим. В крайна сметка или се адаптираш, или с теб е свършено.
Разбира се, че го знаех. Винаги съм го знаела. Затова посъветвах Пандора да не казва нищо за полковник Морис, затова и аз бях замълчала навремето. Защото всичко се свежда до камуфлаж и невежите остават с убеждението, че са победили.
Този път обаче изглеждаше, че Чарлс Ийгълс не беше преценил правилно. Или аз не бях. Макензи Прат се оказа по-голям трън в задника мъртва, отколкото жива. Първоначално историята с пожара предизвика нездраво съчувствие, но след няколко дни таблоидите лансираха идеята, че Жена с ветрило II е прокълната, че Макензи е жертва, смел кръстоносец, оставен да изгори, докато бездушните колекционери на изкуството пият шампанско. Фактът, че не бяха далеч от истината, не правеше нещата по-лесни. „Гардиън“ публикува потресаващ материал за живота на Гоген, описвайки го като користен авантюрист, който съблазнявал буржоазните купувачи в Париж с екзотични еротични образи, за да надува цените си. Една немска организация, чието име се превежда като „Без ефир за посегателства“, успя да накара музея „Фолкванг“ да оттегли офертата си, след което имената в списъка на потенциалните клиенти на Рупърт бързо започнаха да намаляват. Къщата започна да се поддава на натиска; Рупърт свика среща на борда, на която бе разискван въпросът за организирането на по-малък и дискретен търг за картината през есента. Беше логично — ако се оттеглят заради Гоген, това би засегнало цените на останалите експонати от търга. Но аз не можех да допусна това да се случи. Ражнатович просто нямаше да чака толкова дълго. Нещо повече, изблиците на Макензи на вечерта породиха съмнения относно оригиналността на картината. Опасявах се, че може и да не издържи втора проверка.
Така че, около седмица след пожара, взех метрото на изток към Кингсланд Роуд, като се отклоних за пикантна свинска супа в един от многото виетнамски ресторанти. Колкото и да обичах италианска храна, беше страхотно да хапна ястие от страна, където бяха чували за звездовиден анасон[35].
Азербайджанският Дом беше овехтяла сграда, която се намираше между химическо чистене и занаятчийско кафене. Избелял килим беше закачен на витрината пред счупени венециански щори, които не бяха чистени, откакто Сталин бе завладял Баку. Натиснах звънеца, без да очаквам отговор, но вратата отвори дребен мъж с кръгли очила, в черен костюм, почти толкова прашен, колкото и щорите. Изглеждаше изненадан, когато попитах дали мога да използвам читалнята, но ме пусна в тесен коридор, облепен с плакати за концерти и други културни събития.
— Първия етаж. — Той изчезна в малката задна кухня. Докато се изкачвах по голите дъски на стълбите, затрупани от кутии с още плакати, чух звън от микровълнова фурна.
Нямаше особен смисъл да търся нещо за Зулфулгарли онлайн. Официалните снимки на Азербайджан, които гледах снощи, бяха лъскави и показваха прогрес, поне ако смятате, че аутлети на „Булгари“ и концесии на „Ламборджини“ са признак за напредък. Не можех да чета азербайджански, а проверка в сайта за Индекс на цензурата ми показа, че дори и да можех, вероятно нямаше да намеря достоверна информация в публичния домейн. На пръв поглед двете пластмасови маси в библиотеката на общността не изглеждаха по-обещаващи, тъй като по-голямата част от небрежно натрупания материал беше на азерски, макар че имаше и малка част на английски, в която намерих ксерокопирана книга в стил „самиздат“ с прозрачна пластмасова корица, озаглавена Похищение на държавата! Два часа по-късно все още я четях, когато прашният човек се появи отново.
Зулфулгарли присъстваше на повечето й страници. Описан като „криминален агресивен инвеститор“, той беше от поколението бивши държавни служители, безгрижно пренаписали закона за обществените ресурси. Естествено, той описваше себе си като „предприемач“. Обявяването на плановете за неговата културна фондация бе представено от автора като „очевидно незачитане на националното законодателство“, но това не беше попречило на много престижни европейски архитектурни фирми да се състезават за дизайнерския проект. Това бе често срещан модел в света на изкуството. Потърсете жесток военен диктатор, който контролира прекалено много природни горива, и ще намерите клон на „Лувъра“, който чака да бъде открит точно до площадката за изстрелване на ракети. От Астана до Ташкент нищо не успява да излъска космополитните препоръки така, както изкупуването на изкуство. Зулфулгарли се вписваше умело в ролята на съвременен Медичи — за разлика от всеки друг пазар, този на изкуството се регулира само от размера на чека. Може да се твърди, че винаги е било така, но поне Романови и Бурбоните са били тирани с вкус. Пазачът гледаше печално, докато изучавах снимка на Зулфулгарли на джет с отблъскващите алуминиеви кули на „Баку Флейм Тауърс“ на заден фон.
35
Подправка, силно наподобяваща по вкус и аромат същинския анасон, характерна за Югозападен Китай. — Б.р.