Подобно на всички фалшиви демокрации, Азербайджан разполага със свръхлуксозно летище. Терминалът на Алиев представляваше чудо от стомана и стъкло, макар че видях само екстериора, тъй като заедно с Гоген бяхме натоварени веднага в дипломатическия автомобил, чакащ на пистата, съобразно застрахователните изисквания.
След като оставихме платното и охраната, трябваше да отида до хотел „Четирите сезона“, където Зулфулгарли ми беше осигурил апартамент.
— И вие ли идвате в хотела? — попитах Хю, докато наблюдавахме вкарването на касата, в която се намираше Гоген, в лобито на посолството под бдителните погледи на Нейно величество и Карел.
— Не, ъъ, всъщност оставам тук. Братът на моя кръстник работи в британското консулство, така че ще бъда гост на резиденцията.
— Разбира се. Е, ще се видим утре сутрин.
— Освен ако не искате да ви придружа на вечеря — попита той с надежда.
— Не, сигурна съм, че Рупърт предпочита да не се отделяте от картината. Не бихте искали да издадете прикритието си!
— О, да, разбира се.
След като подписах за депозита на платното, взех такси — лондонско такси, но боядисано в ярколилаво — до хотела, заобикаляйки покрай средновековния град Ичери Шехер, смален от обграждащите го небостъргачи. Имах един час да се насладя на пухкавата белота на апартамента „Beaux Arts“ преди вечерята със Зулфулгарли, но след като приготвих роклята си, същата избродирана с цветя копринена рокля от „Ердем“, която бях носила на сватбата на Карлота през лятото, се почувствах нервна. Климатикът работеше с пълна сила и гледката към помпозния градски пейзаж през запечатаните прозорци беше по-изнервяща от бетонните стени на бараката в Калабрия. А стаята беше пълно с лилии без дръжки. Накарах да ги махнат, но парфюмът им остана да витае в застоялия, студен въздух.
Зулфулгарли беше изпратил огромно бентли, в комплект с униформен шофьор и бодигард, който носеше пистолета си в мъничка кожена чанта, за да ме откара на краткото разстояние до ресторанта. На задната седалка ме очакваше черна торбичка от „Булгари“, украсена с много панделки — в нея имаше една от ужасните златни гривни в три цвята, гравирана с логото на Марката. Неохотно я закопчах на китката си, когато пристигнахме в „Кервансарай Бухара“, където бодигардът ме информира, че господин Зулфулгарли ме очаква в частна зала. Сърцето ми леко се сви при тази новина, но ресторантът беше на открито — каменни павилиони около двор със старинен фонтан, на арките висяха бели копринени завеси. Лозници и дърветата от нар му придаваха усещането за оазис.
— Добре дошли в Баку, мис Тиърлинк!
Зулфулгарли чакаше пред централния павилион и изглеждаше точно както очаквах: вталена, разкопчана риза, разкриваща космата гръд, леко амбициозни джинси, мокасини „Гучи“, колан „Ермес“, часовник „Юбло“ на лявата му китка — стандартна униформа за магнат със социални претенции.
— Какво прекрасно място! Толкова се радвам, че съм тук!
— Аз съм Хейдар, Хейдар Зулфулгарли. Приятелите ме наричат Хей-З!
Настъпи пауза, в която неловко се приведохме да докоснем два пъти страните си. Зулфулгарли обясни, че „Кервансарай“ наистина е бил такъв — едно от местата, където са отсядали търговците по Пътя на коприната в продължение на хиляди години. След като се възстанових от офанзивата на неговия афтършейв, направих подходящите коментари за древните търговци и неговия щедър подарък — гривната, и отново настъпи пауза. Бодигардът се беше присъединил към двойника си край дървена маса, сервирана за двама в двора. Зулфулгарли си играеше с телефона си.
— Намира се под защитата на ЮНЕСКО — подметна той в тишината. В тона му се долови огромно съжаление.
Стегни се, Джудит. Това е лесната част. Какво си го зяпнала?
Стегнах се и през следващите два часа се постарах да накарам Зулфулгарли да се почувства възможно най-добре, без да се стига до това да му духам. Подобно на повечето мъже, любимата му тема за разговор беше самият той, така че от мен се изискваше само от време на време да му подавам внимателно подготвен въпрос, за да поддържам монолога му. Докато пиехме аперитива — японско уиски за него, мускусно, сладко бяло вино за мен — направихме преглед на неговата собственост в града, визията му за бъдещето на Азербайджан, която като че включваше най-вече превръщането му в Дубай, връзките му в Силиконовата долина и любовта му към Ню Йорк. Когато работех като компаньонка в лондонски бар, бях научила един трик, за да спирам прозявката: притискаш езика си срещу небцето. Доста го използвах тази вечер.