Вечерята беше вкусна, малки палачинки със спанак и тиква, салата от пикантно бяло сирене, поръсено с естрагон и див керевиз, както и традиционно азербайджанско ястие от агнешки кюфтета, поднесени на мангал с кофа под него, в която сервитьорът пусна черна подкова, която преди това нагрява на въглищата.
— Фисинджан — обясни Зулфулгарли, докато заливаха месото с гъст тъмен сос. Имаше опушен и сладък вкус на сливи и меласа. Изядохме го с малки кексчета с шафран и ориз с бадеми, разточен като питка, и с гъсто вино, черно почти като соса.
— Чернила — казах, когато вдигнахме чаши. — Мастило.
— Говорите ли руски?
— Малко. Но трябва да ми разкажете за плановете си за културния институт.
Докато приключи с това, първата бутилка вино беше изпита и ние бяхме най-добри приятели. За съжаление. Заха Хадид[37] беше починала, преди Зулфулгарли да може да я ангажира за проекта, но беше наел френски архитект, предложил дизайн, който поразително приличаше на една от чашите с формата на лале, в които ни поднесоха чай с конфитюр от череши. Беше купил парцел на „Булвар“, широката алея по брега на Каспийско море, и проектът му вече възлизаше на повече от сто милиона, както охотно сподели самият той.
— И това е, преди да купя вашия Гоген!
— Имате ли намерение да наддавате за него?
— Имам намерение да го получа.
— Много сте уверен — усмихнах се аз. — Още дори не сте го виждали. Може би няма да ви хареса.
Той изглеждаше озадачен.
— Но това е Гоген.
Трио музиканти в бродирани туники върху бледосини ризи и широки черни панталони се настаниха в двора. Единият държеше нещо като четириструнна китара между коленете си, другият — издута мандолина, третият — кожен барабан с размер на чиния, който удряше с пръсти. Те започнаха протяжна мелодия в мажорна гама, игриво меланхолична и измамно повтаряща се, докато се заслушате във всеки слой от звукове и чуете да се променя, насочвайки се към тема, която така и не достига. Беше прекрасно и ми се искаше да мога да го разбера. Докато той продължаваше да говори за своя „артистичен кръстоносен поход“, аз се питах дали наистина вярва в това, дали наистина го смята за нещо повече от отвратителна възможност за реклама в бордови списания, дали е възможно да има връзка между странната, сдържана необузданост на музиката, на която той не обръщаше внимание, в това древно и необикновено място и колекцията от платна, които биха изглеждали толкова скучни и чужди на зрителите им, колкото за мен — повторенията на фрагментите на мозайката на mashrabieh[38] параваните. Разбира се, не го казах гласно. Гледах го с широко отворени очи, прокарвах пръст по челюстта си и кимах сериозно, пърхах с мигли, наклонила глава на една страна, докато сборът от тези малки очевидни жестове прехвърли баланса на силите между нас. Понякога мъжете са толкова глупави.
— Между другото, кой ще извърши оценка на картината в посолството утре?
— Днес следобед докарах със самолет Соломон Матис.
— Еха! Той е добър.
За човек с размерите на деветгодишно дете влиянието на Макензи Прат от гроба бе впечатляващо. Матис беше експертът, обадил се на Рупърт да го предупреди за обвиненията на Прат. Дали беше приел работата от любопитство или защото искаше да отбележи точка срещу аукционната къща?
Зулфулгарли обви ръка около мен и ме придърпа към себе си.
— Разтревожихте ли се, мис Тиърлинк? Да не би да смятате, че Соломон ще ми каже, че продавате фалшификат? Ха, ха! — Смехът му прозвуча така, сякаш го беше заимствал от комиксите.
— Ако е така, тогава сте попаднали на точния човек! — преглътнах трудно. — Хей-З не е глупак!
Матис беше водещ експерт по Гоген — ако картината минеше, Зулфулгарли със сигурност щеше да участва. Но ако не минеше? Останах, облегнала тялото си миг по-дълго срещу парфюмираната гръд на Зулфулгарли. Ако не минеше, бих могла просто да остана в Баку.
38
Вид сенници за прозорци като “дантела“ от резбовано дърво с различни фигури и шарки. — Б. пр.