— Стават. И можеш да свалиш това, няма да ти трябва.
— Не мисля така. Готова ли си? Хайде. Постави отново превръзката на очите си.
Той ме хвана за ръката, за да ме изведе навън. Срещу сърцето ми имаше зареден пистолет, но то остана спокойно. Странно, с какво може да свикне човек. Докато краката ми преодоляваха наклона надолу, изпитах странна липса поради загубата на спокойствието в малката стая. Да Силва ме обърна, за да развърже превръзката от очите ми.
— Еха.
Стояхме на грубо бетонирана площадка на върха на скалата. Напред погледът се простираше на километри: стръмни гористи хълмове, последвани от широка равнина, която се спускаше към блестящото море, обточено със сребристи плажове.
— Красиво е. — Досега Калабрия ми се струваше неприветлива, но оттук магистралите и недостроените бетонни грозотии бяха невидими за изгладнелите ми очи. Да Силва посочи вляво.
— Роден съм ей там. Сидерно.
— Там ли отиваме?
— Може би. Но преди това трябва да посетим някого. Влез в колата. — Тайната целувка от дулото на пистолета все още се забиваше в ребрата ми. Не му показвай, че си уплашена.
— Ооо. Ще включиш ли сирената, инспекторе?
— Млъкни.
— Няколко думи няма да ми навредят. Знаеш ли, чувствах се самотно, заключена с дни.
— Не си хаби силите. Може да разгледаш това по пътя.
Той ми подаде телефон, но не и преди да ми сложи белезници и да закопчае предпазния ми колан. Изчаках, докато се спуснем по стръмната пътека и излезем на пътя, преди да посоча устройството, лежащо в скута ми. Той протегна ръка от кормилото и натисна един бутон, екранът показа близък кадър на сивокос мъж с дупка в тила и разпръскан мозък по яката. Това значително затрудняваше разпознаването, но следващата снимка на проснатото тяло на мъжа, паднало върху бюро с изглед към драпирана червена кадифена завеса, потвърди онова, което подозирах: това беше тялото на Иван Казбич.
Запознах се с Казбич в началото на лятото, когато се беше отбил в моята галерия Джентилески във Венеция с молба да оценя картините на неговия работодател — руския колекционер Павел Йермолов. Връзката между Да Силва и Казбич беше това, което толкова безрезултатно търсех през последните месеци. Оценката беше уловка. Казбич мамеше Йермолов, а ето ги и последствията — дилърът беше застрелян в тила, като предател, какъвто беше, в своята художествена галерия в Белград. Йермолов ми беше казал, че ще се погрижи за това.
Разгледах следващите няколко снимки на тялото и оставих Да Силва да регистрира липсата на интерес по лицето ми.
— Е? — попита той.
— Значи Казбич е мъртъв. Да не очакваш да ми пука?
Помислих за миг, после продължих.
— Мислиш, че ти си следващият. Затова ли беше сцената на плажа?
— Продължавай — каза Да Силва. Изглеждаше развеселен.
— Ти и Казбич продавате — продавали сте — оръжие под прикритието на изкуство. Казбич се опитваше да измами Йермолов за много пари, но сега Казбич е мъртъв. Въпросът е… — спрях, припомняйки си парченцата, които бях подреждала на пода в бараката. — Защо на Казбич са му трябвали парите на Йермолов? Защото ги дължи на някого. Някой си ги иска обратно. А сега само ти ще трябва да ги платиш.
— Много добре.
Чувствах се абсурдно доволна, като усърден ученик, който току-що си е изрецитирал урока. Защо ми пукаше, че Да Силва ме похвали? Дали не бях развила стокхолмски синдром в бараката?
— Но на кого дължа тези пари? — попита той. — Ако предположим, че си права? Кой според теб ми е изпратил тези снимки?
— А защо трябва да ми пука?
— Деян Ражнатович.
— Разбирам.
Ражнатович беше доставчикът на оръжията, последният играч в измамата.
Бях го открила в Белград и си мислех, че нашата среща в кабинета му беше преминала фантастично, но ако съдим по онзи тип с пистолета на плажа, посткоиталната еуфория очевидно беше изчезнала.
— Значи Ражнатович е изпратил нашия приятел с пушката след теб? Няма Казбич, няма пари?
Да Силва сви рамене.
— И да, и не. Що се отнася до господин Ражнатович, имахме малко недоразумение. Нека просто кажем, че трябваше да те видя спешно във Венеция.
— Не е толкова спешно, след като три дни ме държа на диета със сандвичи.
— Съжалявам за това. Трябваше да те държа в безопасност.
— В безопасност?
— От Ражнатович… Нещата се оправиха. Би ли млъкнала сега, моля те? — добави той, като отвори прозореца и запали цигара.
Този път не го каза грубо. Предложи ми една, но макар че бях готова да убия за цигара, отказах. Застоялата миризма на тютюн в автомобилите ми напомня за майка ми.