— Какво ще получа в замяна?
— Какво имам аз, което ти би пожелал?
— Тази вечер изгледаш много сериозна.
— Искаш да кажеш, зле облечена.
— Зле облечена? Да, може и така да се каже. Този подарък вероятно ще те зарадва. Отвори го по-късно.
Той ми подаде малка опаковка под масата.
— Какви са плановете ти — след търга?
— Ами тя?
— Татяна? Тя е… временно.
— В такъв случай съм отворена за оферти. Може би. Не мога да обещая. Трябва да видя как ще се развият нещата… в Лондон. Но наистина имам нужда да наддаваш за тази картина.
— Тогава ще бъда в Лондон. И после ще видим.
— Знаеш ли, Павел, сънувам твоите картини.
Йермолов отново се изправи, когато дамите се върнаха на масата. Татяна бе отрязала изцапаните си панталони и ги бе превърнала в шорти. Зад нея един келнер носеше увисналите крачоли. Дори сред силната професионална конкуренция в тризвездния ресторант в Сен Тропе в средата на юни краката й създадоха вакуум по терасата, докато минаваше. Йермолов я целуна по рамото.
— Утре ще пазаруваме, скъпа — промърмори той, но очите му останаха вперени в мен. Не можех да повярвам, че някога съм се страхувала от него.
— Той е напълно обсебен от теб!
Двете с Карлота пиехме по чаша чай от лайка на балкона в „Библос“. Не бях запалила цигара от уважение към близнаците.
— Имаме минало, но нали видя Бриен от Тарт[41].
— Това място гъмжи от момичета като нея. — Краищата на изкуствените й мигли потрепнаха. — Ние би трябвало да го знаем най-добре.
— Той ми даде нещо. — Подхвърлих й кутийката, която бях скрила в чантата си.
— „Аспрей“? Хм. Бих очаквала поне „Хари Уинстън“ от руснак. О! Взимам си думите назад. Погледни тези бебчета!
Обиците бяха дизайн Belle Epoque, крушовидни диаманти с размера на възглавничката на палеца ми, висящи в троен обков.
— Казах ти — изкрещя Карлота.
Обърнах една от обиците надолу. От този ъгъл камъните приличаха на перата на ветрило. Много добре, Йермолов, много добре.
— Франц поне подарява прилични бижута — каза Карлота, докосвайки самодоволно огърлицата си, — искам да кажа, преди бях сгодена за Херман. Помниш ли Херман? Преди Франц?
— Онзи, който отиде в затвора?
— Да, точно той. Оказа се голяма свиня. Така или иначе излизах с него и той ми подари чифт клипсове от „Тифани“. Можеш ли да си представиш?
— Ужас, Карлота, как е могъл да ти го причини?
— Искаш ли да слезем в „Ле Кав“ за малко?
— Разбира се.
— Тогава си сложи обеците и смени този чувал, става ли?
Зулфулгарли гордо ме уведоми, че имаме среща в един часа в „55“, обяснявайки, че само редовните посетители получават маса преди три следобед. Той изпрати и яхта, за да ме откара до Пампелон, Cerri, чиито трийсет метра не бяха особено нужни за превозването на един човек. Все пак, кръстосала крака, колкото можех по-напред на носа, с вееща се на вятъра коса, докато лавирахме сред проблясващите вълни между флотилията яхти, закотвени в залива Рамагюел, за миг осъзнах какъв би могъл да бъде животът ми. Хей-З чакаше на кея, докато лодката се приближаваше към клуба. Подадох му сандалите си и събрах гънките на прозрачния си лазурен кафтан от „Призм“, преди член на екипажа да ми помогне да сляза. Отдолу носех бели асиметрични бикини „Ерес“, които Зулфулгарли, изглежда, оцени.
— Bonjour, Патрис! — Собственикът на „55“ потръпна почти незабележимо, когато Зулфулгарли го потупа фамилиарно по гърба.
— Bonjour, madame, мосю Зулфулгарли, какво удоволствие е да ви видя отново.
След като бяхме настанени сред синьо-бял лен с бутилка розе и поръчахме лаврак и рататуй, Зулфулгарли ме информира, че възнамерява да купи картината на Гоген. Отвърнах, че много се радвам, но не разбирам защо ме покани чак в Сен Троне, за да ми го каже, въпреки че, естествено, за мен беше удоволствие да го видя.
— Не бихме ли могли да се споразумеем?
— Имате предвид частен търг?
— Точно така.
— Но как си го представяте? Не забравяйте, че картината не е моя, аз съм само неин дилър.
Той ми хвърли хитър поглед. Черни косми се подаваха от шевовете на раменете на бялата му риза „Вилбрекен“.
— Тоест за частна продажба с предварително договорена цена бих платил на галерията такса за посредничество. Джентилески, нали?
Отпих малка глътка розе, както правеха всички жени около нас. Гледах ги как побутват рибата на скара и доматената салата, вдигайки вилиците към устите си и връщайки ги все още пълни в чиниите, и фактът, че целият социален живот по Средиземноморието се върти около безкрайни обяди и вечери, на които се очаква жените да не консумират почти нищо, като Скарлет О’Хара на барбекюто в „Отнесени от вихъра“, ми се стори абсурден. Свалих си очилата и погледнах Зулфулгарли в очите.