— Колко?
— Сто за картината плюс десет за вас. — Нямаше нужда да уточнява, че има предвид милиони.
— Много мило. Бих проявила интерес… но…
— Петнайсет.
— Господин Зулфулгарли, няма да ви обиждам с пазарене. Не, както казах, аз действам от името на Сочиета Мутуале, а те настояват картината да участва в публичен търг. Както знаете, тя вече е дадена на консигнация, така че ще трябва да се плати такса за оттеглянето й.
— Каква е основната цена?
— Сто.
— Десет процента от това, плюс петнайсет за вас, прави сто и трийсет и пет. Бих могъл…
Прекъснах го.
— Но има и друга причина. Мой дълг е да се постарая клиентът ми да получи възможно най-добрата цена. И съвсем наскоро чух, че има още един заинтересован купувач. При това сериозно заинтересован.
— Кой е той?
— Не бих могла да кажа.
— Разбира се.
Продължихме с обяда, Зулфулгарли се опитваше да прикрие раздразнението си, изпи набързо виното и поръча още една бутилка. На масата в близост до водата група араби пръскаха извиващо се момиче с „85 Дом Периньон“. Двама сервитьори притичаха, но не за да ги спрат, а за да прогонят гумена лодка с туристи, приближили прекалено кея със селфи стикове в ръце. До нас две руси деца бяха потънали в таблетите си, игнорирайки специално приготвените им хамбургери със същото безразличие, с което се отнасяха към примамливия пясъчен бряг, престорено безразличие, демонстрирано от целия клуб, когато една известна актриса с мръсни шорти влезе директно от плажа. Какво биха направили тези хора, ако точно тук, сред еманацията на капитализма, се появи лодка с бежанци? Ще организират спешно официална благотворителна гала с прочувствено слово от Леонардо ди Каприо? Като че ли ти пука, Джудит. Имаше едно място, на което възнамерявах да остана, и то не беше частта от плажа, запазена за зяпачи.
— Всъщност — приведох се палаво към Зулфулгарли — ще ви издам една тайна. Купувачът е Павел Йермолов. Ще присъствате ли на търга лично?
— За съжаление, не, имам работа в Ню Йорк.
— Жалко — стиснах ръката му върху масата. Неохотно бях сложила гривната от „Булгари“. — Надявах се да го отпразнуваме заедно. Когато я получите.
Той погали вътрешната част на ръката ми.
— Значи ме отхвърляте?
— Бих казала, точно обратното.
Облегнах се назад. Добре, нека видим кой ще надделее в края на краищата. Работата беше свършена.
25
Понякога се случва да останете вкъщи цял следобед, може би да четете, и някой да влезе и да включи осветлението, и едва тогава осъзнавате, че навън се е спуснал мрак, без да забележите. Ето така се чувствах в онези дни с Да Силва в Лондон, сякаш той беше изчистил сивата патина, покрила света. Подобно на лак върху картина. Може би защото той наистина ме познаваше, беше там от самото начало и нямаше нищо, абсолютно нищо, което да се налага да крия от него. Звучи зловещо, но не го усещах така. Чувствах се прекрасно.
След като всичко беше готово за търга, от мен се очакваше само да присъствам на някое и друго парти с Рупърт или с Чарлс Ийгълс. Анжелика „работеше от дома си“, или поне от нечий дом на Форментера, макар че щеше да се върне за продажбата. Рупърт беше ужасно горд от начина, по който брилянтно беше овладял историята с Гоген. Чарлс Ийгълс се притече на помощ с обаждане до свои близки приятели в „Татлър“ и след публикация на сайта им, озаглавена „Bid-Off!“[42], праведните опасения на Макензи се превърнаха в прах. Вестниците публикуваха профилите на Йермолов и Зулфулгарли и спекулираха кой от тях ще спечели картината, а аз изпратих Пандора до „Уилям Хил“[43] с десет лири, за да постави начало на залозите, последвано от дискретно обаждане до клюкарските колонки.
И все пак вълненията, свързани с продажбата, вече не ми се струваха съвсем реални. За мен съществуваше единствено Ромеро. Скачах от леглото, втурвах се към събитието, на което трябваше да присъствам, прекарвах половин час в разсеяни салонни разговори, шумът на желанието ми бучеше през цялото време в главата ми, докато успея да се върна при него, в още топлото от телата ни легло. Не знам дали някой от нас се беше любил истински преди. Не смятам, че изобщо съм се замисляла затова. В началото между нас съществуваше непохватността на неговото желание, която намирах за безкрайно трогателна. За него сексът не беше непосредствено изживяване, беше нещо, което е гледал на екрана, думи и жестове, които смяташе, че трябва да прави, а не това, което иска да направи. Никога по-рано не ме е интересувало — за мен един любовник беше или добър, или лош — но с комбинация от смелост и нежност, които изобщо не предполагах, че притежавам, се заех да го науча. И го направих, а по този начин научих и себе си, и беше прекрасно, защото никой вече не се преструваше. Това, което правехме, невинаги беше нежно или ласкаво. Под дрехите ни нашата кожа беше карта на стремежа към удоволствие — пръстите му, отпечатани дълбоко по гладката вътрешна страна на бедрото ми, квартет кървави ивици на рамото му. Бях подута, нахапана и натъртена, но когато той не беше в мен, чувствах само празнината от неговата липса.