Нямаше значение, че той не беше чел много и че не се интересуваше от картини, или че италианският ми понякога се заплиташе, когато се опитвах да му обясня нещо. И двамата бяхме на мнение, че изобщо не сме се съмнявали, че ще бъдем заедно, че е било въпрос на време, един неизречен въпрос, увиснал между нас, откакто се видяхме за пръв път. Така че сега разговорите ни бяха завладяващи, защото бяха за нас — какво почувства тогава? как разбра тогава? И може би имаше нещо чудовищно в нашето съучастничество, но за нас беше странно и красиво, привилегия на любовниците, за каквато никога не бях и помисляла да претендирам. Единственото, за което не говорехме, бе какво ще се случи след търга. Знаех, че говори със съпругата и децата си, докато съм навън, и оценявах старанието му да бъде дискретен. Не можех да понеса мисълта за ужасното клише за връзка с женен мъж, затова постъпвах като повечето жени в това положение — преструвах се, че не съществува.
До този момент бях купувала подаръци само за майка ми и Дейв. Ромеро имаше прекалено крещящ вкус, но се забавлявах да го удовлетворявам. Радостта му от новите придобивки ми напомняше за мен самата навремето и вероятно си мислех, че ако има подходящото за нов живот облекло, ще е по-склонен да го поиска. Така че когато не бяхме в леглото или не хапвахме в изисканите ресторанти, за които си мечтаех от години, ходехме по магазините. Поръчахме ризи в „Търнбул и Асер“, обувки в „Едуард Грийн“, най-меките шалове и кашмирени пуловери, истински английски костюм от „Савил Роу“. Исках да го глезя, да му правя подаръци, да му доставям удоволствие.
Вечерта преди търга отидохме в малък френски ресторант в Бърмъндзи. След като ни наляха вино, подадох на Ромеро кутийка с „Ролекс Дейтона“ — не беше първият ми избор, но знаех, че ще му хареса. Бях го занесла на бижутер на Марилебън Лейн, за да го гравира на гърба. Sempre. Завинаги. Той го претегли в ръката си, преди да закопчае верижката.
— Благодаря ти, Джудит. Толкова е красив. Де да можех и аз да ти подарявам такива неща.
— Изпитвам по-голямо удоволствие, когато аз го правя.
— Няма да мога да го нося — добави той тъжно.
— Напротив, ще го носиш. Винаги можеш да кажеш, че е част от операция под прикритие.
— Много съжалявам, но знаеш, че нямам избор.
— Моля те, нека не говорим за това. Нека просто живеем за мига.
По-късно, когато вървяхме към къщи първо по калдъръмените викториански улици, след това под светлините на крайбрежната улица около парка „Сейнт Джеймс“, и още по-късно, когато бяхме напоили чаршафите, най-после му зададох въпроса, който се въртеше в ума ми от пролетта.
Докоснах лицето му в тъмнината, целунах клепачите му, краищата на устата му, сладката падинка под ухото му.
— Може ли да те попитам нещо? — Бях заровила лице във врата му, устните ми докосваха познатия пулс.
— Каквото пожелаеш, любов моя.
— Кога по-точно планираше да ме убиеш?
Пулсът му не се ускори. Никакво напрежение, никаква реакция. Той се обърна, опрян на лакът над мен, и покри с устата си моята, целувка с топло обещание за болка.
— Утре, скъпа. Или може би вдругиден.
Ударих го с възглавницата.
— Копеле!
— Откъде знаеш, че се шегувам?
Седнах и обвих завивката около коленете си.
— Само предполагам.
Той се облегна назад и щракна своя дюпон. „Кларидж“ имаше много цивилизована политика по отношение на тютюнопушенето — беше строго забранено.
— Това. Това нещо. Ние. Не е нужно да свършва. Можем да избягаме.
— Знаеш, че това е невъзможно, tesoro.
— Знам, че Ражнатович желае смъртта ми. Но какво ще стане, ако след търга се върна в Калабрия с теб и вместо да ме хвърлите в ямата на Салваторе, ние просто… изчезнем? — Оставих го да възприеме чутото, преди да продължа. — Мисля, че продажната цена на картината ще надмине основната. Мъжът от Баку отчаяно я иска. Йермолов ще наддава, офертата ще бъде огромна. И парите ще постъпят незабавно в банката. Ти ще им посочиш къде да изпратят дела на Ражнатович, после ще изтеглиш и моя. Много пари, Ромеро. Реални пари. И след това ще изчезнем.